— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?
— Той е подпалвачът. Новият канцлер го убил. Но какво значение има?
Мерик щеше да е видял закономерностите. Щеше да съумее да подреди парчетата от пъзела. В случая Ройс също ги виждаше. Той се надигна и започна да се разхожда. Когато надушеше нещо, Мелбърн не можеше да остава спокоен. Мерик също имаше навика да се разхожда, когато планираше — това в още по-голяма степен увери крадеца, че е на прав път.
— Хилфред е бил обикновена пионка, удобен вътрешен човек. Епископ Салдур е онзи, който дърпа конците. След един убедителен разговор съм уверен, че той ще подръпне някои от тях в наша полза. Един мой приятел обичаше да казва, че вината и страхът са забележително съчетание. В много случаи е достатъчно съвсем леко да загатнеш знанието си, за да задействаш въображението на виновния и то да заработи срещу него. Ако самият аз подготвях заговор срещу краля и не успеех да го убия, определено бих изпитвал известно притеснение, че Негово величество може да узнае.
— Това е така, само че какво ще направиш? Ще отидеш в катедралата, ще му опреш нож до гърлото и…
— Не — чу се да казва Ройс, макар да замисляше точно това. Мерик никога не би процедирал по такъв начин. Би обявил това за прекалено грубовато. Убеждаването бе изкуство. Прекалено силният натиск докарваше нежелани последствия. Страхът беше добър; паниката беше непредсказуема. — Нужен ни е Албърт.
— Албърт?
— Да.
Ройс протегна ръка и умишлено събори чашата на събеседника си. Пивото се разля по масата и върху пода.
Ейдриън се отдръпна назад и го погледна изненадано.
— Това пък защо?
— Не се измокри, нали? — развеселено попита Мелбърн.
— Не.
Няколко мига крадецът наблюдаваше стичащата се от ръба на масата пяна.
— Това е защото знаех къде ще отиде бирата. Освен това си ми нужен трезвен. Ако замисълът ми се провали, ще ти се наложи да убиеш мнозина.
Глава 21
Малко преди зазоряване бе завалял дъжд. Тихият ромол по покрива на казармените помещения трябваше да носи утеха и спокойствие — приветстван дар от боговете, който да угаси и последните остатъци от пожара. Но канцлер Пърси Брага виждаше в лицето на валежа поредната неприятност, която трябваше да търпи.
Казармите се бяха превърнали в новия съвещателен център — оставащото от душата на кралството бе натъпкано в две тесни стаи. По-късно Брага щеше да реквизира някой от благородническите домове, може би самата Мареска катедрала (макар че Салдур щеше да се цупи). Но за момента трябваше да остане близо до случилото се.
От замъка бе останала димяща руина. Пожарът се бе оказал по-упорит от очакванията на всички. Цяла нощ Брага бе слушал възклицания за струпаната в двореца слама, ала не тя, а старите дъбови основи бяха поддържали пламъците. Огнеборците бяха успели единствено да попречат на пожара да се пренесе към останалите постройки. Самият дворец, особено централната му част, бе оставал неугасим, превърнал се в леговище на нагъл дракон. Огромната постройка бе горяла цяла нощ; чудовищен рев и страховито сияние, обгърнати от тъмни стени.
Предстоеше им да сторят толкова много неща — а сега се налагаше да ги вършат сред кал, любезно осигурена от дъжда. Непрекъснато изникваха нови и нови проблеми. Тежестта им се превръщаше в непосилна.
Канцлерът си пое дъх, издиша и отново напълни дробовете си. Не би трябвало да си напомня да поема дъх. Светът се променяше. Слънцето щеше да изгрее отново, може би по-ярко отпреди.
Брага седеше край обидно малка маса. В случая размерът й съответстваше на бройката присъстващи. От дванадесетте съветници присъстваха само лорд Валин, маршал Ектън, камерхерът Юлиус и епископ Салдур.
Принуден да се увие с няколко походни одеяла, за да преживее сутрешния (подсилен от дъжда) мраз, Брага бе заел челното място. През живота си не се бе чувствал толкова изморен и измръзнал. Но по някаква странна причина на никого не се искаше да пали огън.
Канцлерът все още изчакваше по-точна информация за бройката на погиналите. Сред неотдавнашната суматоха жертвите не бяха известни със сигурност, така че списъкът ставаше особено важен.
Поне едно име със сигурност нямаше да се окаже в него. Принцесата бе спасена, изнесена от сина на Ричард Хилфред.
Всички присъстващи бяха изцапани с пепел. Целият замък Есендън приличаше на огромна буца въглища. А царедворците приличаха на приключили смяната си миньори.
— Настоявам да изпратя разузнавачи по пътя към Ийст Марч — повтаряше Валин с твърд глас, какъвто Брага определено не бе очаквал от него. Канцлерът винаги го бе смятал за изкуфял старец, който само заема мястото на следващия маркиз на Аспър. Но в този момент възрастният воин изглеждаше решителен, бе придобил бистър поглед и категоричен глас. — В момента се намираме в пълно неведение. Познавам Екзитър от съвсем малък. Той не беше глупав. В момента подготвена от него армия може да настъпва насам. Той вече е мъртъв, но поддръжниците му си остават риск. Трябва да узнаем разположението им, числеността и типа на силите им.