— Струва ми се, че преди това трябва да пристъпим към един по-пряк проблем — каза епископ Салдур. В момента той не приличаше на нищо: подгизнал, с прилепнала към черепа коса, с мръсни вадички по лицето. Изглеждаше като труп, неотдавна изваден от река.
— Преди да предприемаме каквото и да било, трябва да решим кой ще застане на престола. Смъртта на кралското семейство…
— Принцесата е жива — изтъкна Валин. Прекалено бързо и прекалено гръмко, за да се понравят думите му на Брага. При всички предишни срещи старецът бе мълчал като мишка, а сега бе започнал да кънти.
— Да, разбира се, но тя е само на дванадесет — изтъкна епископът с мекия си глас и докосна ръката на Валин, която маркизът побърза да отдръпне. Никой не искаше да бъде докосван от труп, без значение колко добросърдечно говорещ. — Не би могла да застане начело. Може би някой ден, но не и сега. Трябва да назначим регент, който да управлява до навършването й на пълнолетие.
— Лорд Валин заема най-висока позиция в йерархията — обади се сър Ектън. — Освен това е потомък на един от основателските родове. Очевидно…
— Законът е категоричен, че канцлерът трябва да заеме позицията на стюард до короноването на следващия владетел — заяви камерхер Юлиус. — Това не подлежи на спор. Лорд Брага е брат на краля.
— По брак — напомни Ектън.
— Лорд-канцлер Брага?
Цяла сутрин на вратата бяха изниквали разни люде. Сега там стоеше Уайлин, изпълняващ задълженията на капитан Лорънс (последният бе открит премазан под една греда в една от залите на двореца). Уайлин бе по-мокър и по-мръсен от всички тях. Ръцете му чернееха до лактите.
— Какво има? — попита Пърси Брага.
— Разполагаме с първоначална информация за погиналите, милорд. — Той се вгледа в лицата им. — Нещата може да не са толкова мрачни, колкото очаквахме. До този момент не сме открили Негово величество сред развалините.
— Сигурен ли си? — попита Салдур. — Може би тялото е било неразпознаваемо.
— Малко вероятно, Ваше Преосвещенство. — Уайлин се поколеба. — Огънят не беше засегнал значително кралската спалня. Тялото на кралица Ан не е било засегнато от пожара. Тя се е задушила от пушека. Кралят не беше там. До този момент не сме открили и принц Олрик. Писарят все още съставя списъка и скоро ще се яви пред вас, но аз прецених, че бихте желали да узнаете веднага.
— Разбира се. Благодаря ти, лейте… капитане.
— Обнадеждаващи новини — просия Салдур.
— Какво означава това? Къде би могъл да се окаже кралят? — попита лорд Валин. — Да не би хората на Екзитър да са го отвлекли?
— Изглежда трябва да прекратим обсъжданията за нов владетел. — При надигането си канцлерът съумя да събори повечето от одеялата си, но запази обвитото около раменете му. — Сега ще ви помоля да ме извините, предстои ми още много работа.
Сред окаляния двор, на който канцлерът се озова, се движеха коли с нахвърляни тела. Брага се задържа под навеса на казармата, за да огледа димящото бедствие.
Зовът на тръби привлече вниманието му.
— Кралят! Кралят!
Отвъд портата приближаваха коне. Крал Амрат яздеше до граф Пикъринг. Следваха ги принцът и двамата синове на графа — момчетата бяха подгизнали.
Останалите от казармата дотичаха навън.
— Вие сте жив! — изкрещя Врага. — А момчетата…
— Натъкнахме се на тях неотдавна — разсеяно обясни Лео, втренчен в развалината. — Снощи се измъкнали, за да отидат на лов.
Амрат мълчаливо слезе от коня си и се приближи до канцлера.
— Какво е станало, Пърси? Къде са Ан и Ариста?
В този момент Брага би предпочел да се намира на мястото на младия Ройбън, отколкото да отговаря на този въпрос.
Албърт бе прекарал нощта в дома на лорд Дареф — луксозна триетажна каменна къща с камина на всеки етаж и цветни первази. Домакинът притежаваше и скромно имение в Аспър, само че го посещаваше само два пъти годишно, за кратко. Според приятеля му животът в провинцията не позволявал на човек да остане значим и в течение на последните събития. Накратко, животът извън столицата бе скучен. В града Дареф живееше сам, обслужван от шестима слуги. Липсата на съпруга бе подхранвала слуховете за него в продължение на години. Като допълнително гориво за въпросните слухове можеше да послужи красивият русокос младеж, който понастоящем също гостуваше в дома. Дареф бе представил въпросния Неди за свой племенник, само че от сватбата на племенницата му Уинслоу бе запомнил, че тя няма брат. На Албърт се струваше странно, че приятелят му си дава толкова труд да прикрива подобни незначителни тайни, след като повечето от благородниците криеха далеч по-важни неща. Но може би точно това беше целта — желанието му да не изостава от другите.