Закуската му отново се възмути. Той си нямаше никаква представа за новите си партньори. Как би могъл да я придобие, при положение че току-що ги бе срещнал? Ейдриън му се бе сторил свестен, макар и някак потаен. Просто бе невъзможно за човек от простолюдието да крачи с такава увереност, без никакъв страх от смъртта. Бащата на Албърт винаги го бе предупреждавал за прекалено небрежните люде. Родът Уинслоу бе комарджийски род; способността за разчитането на другите бе тяхна наследствена черта. Въпросната способност бе под известен въпрос — все пак дядо му бе проиграл семейното имение, а баща му бе изгубил всичко останало по сходен начин. Въпреки това съветът оставаше разумен.
Но Ройс беше истински страховитият от двамата. Той не прикриваше охотата си да убива. И бе способен на всичко.
Смъртна присъда като съучастник или смърт в някоя канавка?
Албърт действително не беше от смелите. И въпреки това кръвта му съдържаше семейната склонност към рискове. Ако отидеше при Ройс и му обяснеше непоносимостта си към подобни дела, може би качулатият щеше да го пусне…
Уинслоу реши да рискува сега. Предпочиташе това пред алтернативата: да живее в страх до края на живота си. Може би щеше да се откупи с помощта на двадесет златни монети; подобна сума многократно би надхвърлила парите, които двамата му бяха заели. Най-вероятно крадците нямаше да останат доволни от прекратяването на партньорството, но и нямаше да имат основание за убиването му. Албърт щеше да продължи да живее — с пет златни монети в джоба. И тези пари стигаха за бягство. Тук обаче изникваше друг въпрос: трябваше ли да им каже за петте златни тенента, които задържаше за себе си? Изглеждаше справедливо той да получи известен дял, ала имаше вероятност Ройс и Ейдриън да не се съгласят.
С това си бягство виконтът щеше да отреже пътя си към висшето общество — лейди Лилиан щеше да остане завлечена, а лейди Констанс щеше да се окаже в ролята на лъжкиня. И макар последната да отстъпваше на Ройс Мелбърн по заплашителност, нейната ярост също не беше за подценяване. Уинслоу щеше да бъде принуден да започне нов живот. Може би в Калис, а може би в Делгос — там поне нямаше благородници. Той имаше изисквания единствено към климата: някое топло място, където да прекара наближаващата зима.
Макар дъждът да квасеше дрехите му, Албърт крачеше бавно. Денят вземаше пример от изминалата нощ и също се очертаваше като неприятен. Съответно, виконтът не бързаше да получи дневната си порция неприятности.
Той понечи да отмине площада на бедняшкия квартал, но трябваше да спре край дъската за съобщения. Грозната физиономия на Рейнър Грю, допълнително подсилена от разрези, подканваше гарваните на пиршество, предлагайки готово за кълване месо. Това бе вторият труп, който Албърт виждаше днес — пътьом бе минал през занаятчийската част на града. Градските пазители на реда бяха прекалено заети, за да свалят телата на някакви си простолюдни, само на Екзитъровата мърша се бе полагала такава чест. Предишният мъртвец също бе покъртил виконта, но този труп оказа особено силно влияние: едва вчера Уинслоу бе разговарял с този човек.
Албърт неволно докосна шията си с ръка и премести пръсти към лицето. И си припомни дръзновеността, с която бе разговарял с Ройс подир пазаруването си. Може би за в бъдеще трябваше да проявява по-голяма любезност.
Подир това той започна да влачи крака още по-бавно.
Уви, земята не чу молбите му и не се разтвори под нозете му — виконтът успя да достигне „Противната глава". Вратата на пивницата стоеше затворена и успя да изпълни предназначението си на преграда: за момент виконтът нерешително спря. Не биваше просто да влиза, но пък и не можеше да чака отварянето.
Не могат да ме обвинят, че не съм ги потърсил…
Отварянето на вратата попречи на оттеглянето му, оправдано с горната мисъл.
— Уинслоу — остро долетя Ройсовият глас. — Точно ти ми трябваш.
С отвратително усещане виконтът заповяда на краката си отново да се раздвижат. Все още остава един незает площад. Може би Ройс го е запазил за мен.
Веднага подир влизането му Мелбърн затръшна вратата и сложи резето.
Албърт се нуждаеше от цяла минута, за да приспособи погледа си. Той и останалите двама изчерпваха посетителите. Ейдриън се беше настанил на бара, положил дългия си меч отгоре му.