Излизаше, че виконтът си е бил по-добре невиждащ: тогава не бе забелязвал изпепеляващия поглед на Ройс.
— Къде беше? Чакаме те от часове! Точно се канех да излизам да те търся.
Да го търсят? Какво означаваше това? Ройс не беше от разпалените. Албърт бе прекарал само няколко дни с двамата, но поне това бе разбрал.
Сега той бавно си пое дъх и се постара да се успокои. Лорд Дареф се бе оказал прав в шегата си за страхливостта.
— Няма значение. — Ройс прекъсна заекването му. — Познаваш ли тукашния епископ?
— Морис Салдур? — Въпросът успя да обърка Уинслоу. — Не възнамеряваш да убиваш и него, нали?
Мелбърн не си направи труда да му отговаря, а му подаде малка кесия.
— Върви да му предадеш това. Веднага.
— Но аз дори не зная къде да го търся?
Ройс го сграбчи за реверите и доближи лицето му досами своето.
— Ако тази кесия незабавно не се озове в ръцете на епископа, аз…
— Разбрах, разбрах — рече виконтът и взе торбицата.
Мареската катедрала се издигаше срещу замъка Есендън — мрачна сграда, обгърната в пищно достойнство. Заради разположението на двете постройки някои казваха, че те си оспорвали Медфорд, но епископ Салдур предпочиташе да мисли за тях като за родители, любуващи се на чедата си. Замъкът, съпруг, предоставяше тленна сигурност, а майката църква се грижеше за духа. Катедралата бе много по-стара от замъка, остатък от някогашните следимперски времена, предшестваща и него, и кралство Меленгар със столетия. И тази й възраст личеше. Черни ивици покриваха камбанарията — някой романтик би ги описал като черни сълзи, проливани заради хилядолетие скръб. Останалата част от света бе продължила напред, забравила дните на имперска слава: дни на безопасни пътища, кристална вода и градове, които не се нуждаят от крепостни стени.
Но църквата помнеше. Църквата чакаше.
Близо хилядолетие нифронската църква бе издирвала изгубения наследник на последния император. По някакво чудо последната издънка на единната власт бе успяла да избегне разрухата. Надеждата за този наследник бе поддържала вярата и в най-мъчителни времена. Издигнала този спомен в святост, църквата мечтаеше да върне човечеството сред предишното просветлено величие, далеч от дребнавите схизми. Далеч от безумието, склонно да поставя на престола всеки бандит с достатъчно на брой малоумни следовници.
Времената без просвета се бяха проточили мъчително дълго. Но чакането наближаваше своя край.
Епископът спря и се загледа в стичащите се по фасадата капки. Този шедьовър с двойна камбанария заслужаваше да стои на някое много по-достойно място, а не в толкова дребен град.
Той извърна глава назад, към руините, които все още димяха. Върху му тежаха не само мокрите дрехи, а и провалът. Но поне Салдур бе останал неразкрит. Тайнственият убиец на Екзитър бе сторил огромна услуга на епископа.
— Отчаян ден — промърмори задържащият вратата Олин. Той имаше склонността да изтърсва подобни нелепици.
При влизането си в църквата Салдур веднага почувства обичайната принадлежност. Сред мраморните колони, накъсван от свещи мрак и уханието на салифан го посрещна ново битие. Тук светските тревоги не пристъпваха.
Епископът спря, капещ. Олин затвори вратата и попита:
— Какво да направя за вас?
— Изтичай до покоите ми и запали камината. Приготви ми топла вода — искам да се изкъпя. А преди това ми донеси кърпа, за да се подсуша. Целият съм измръзнал.
— Разбира се.
Тлъстичкият Олин се отдалечи с провлачване на нозе. Изглежда той така и не се бе научил да отделя стъпала от земята.
Вън епископът не бе обръщал внимание на мокротата, но тук тя се превърна в същинско терзание. Беше му неприятно да помръдва, за да не усеща допира на мокри одежди. И все пак той направи крачка напред към покоите си, сгърчил лице в примирение. Щеше да изтърпи неприятния път, защото той щеше да донесе облекчение. След ваната — срещу тази влага Салдур нямаше нищо против — старецът щеше да се подсуши, да се свие в леглото и да се потопи в заслужен сън. Изминалата нощ бе дълга.
Тропането по вратата прозвуча още при следващата му крачка.
Епископът се обърна и въздъхна. Тъй като беше сам, наложи му се лично да блъсне вратата.
На прага стоеше русокос благородник, подгизнал не по-малко от него. Непознатият го погледна в очите и се усмихна.
— Ваше Преосвещенство! — Мъжът изглеждаше изключително доволен: нещо необичайно в последно време. — Толкова се радвам да ви видя.