— Следващата служба ще се проведе чак…
— Не съм дошъл за това. — Непознатият забеляза локвата, която епископът разливаше около себе си в иначе сухото преддверие. — Просто дойдох да ви предам нещо.
Едновременно с тези думи посетителят протегна кесия.
— Много мило от ваша страна. — Салдур прие подаденото, но остана разочарован от липсата на тежест. — Убеден съм, че Новрон ще благослови щедростта ви.
— Този дар не е от мен, Ваше Преосвещенство. Не мога да ви кажа нищо за същинския дарител. На улицата ме спря някакъв човек и ме помоли да ви предам това. Каза, че било важно, а аз никога не бих се поколебал да сторя добро за църквата. Нуждая се от много духовна помощ, ако ме разбирате.
— С всички ни е така — неопределено отвърна Салдур.
— Освен това съм много любопитен за съдържанието на кесията. Човекът ми каза в никакъв случай да не поглеждам вътре, което, естествено, събуди интереса ми.
— И погледнахте ли?
Благородникът поклати глава.
— При други обстоятелства бих, но…
— Но?
— Да си призная. Ваше Преосвещенство, боях се. Онзи човек… Той имаше заплашително излъчване. По някаква причина останах с впечатлението, че той ще остане да ме наблюдава. — Благородникът се огледа.
— Разбирам. Благодаря ви за отделеното време.
— Аз ви благодаря, Ваше Преосвещенство.
Русокосият непознат се усмихна отново, обърна се кръгом и отново закрачи сред пороя. Салдур се огледа на свой ред, но не забеляза никакви наблюдаващи. Затова затвори вратата.
Подтикван главно от неочаквано изострилата се възможност за нови досадници, епископът не обърна внимание на неприятната мокрота и със стиснати зъби пое по коридора. Пътьом отвори кесията, изсипвайки съдържанието й върху дланта на другата си ръка.
И спря.
Върху дланта на епископ Салдур бе изпаднал отрязан пръст.
Старецът скриви лице и веднага захвърли дарението. Пръстът падна с необичайно изтракване, което показа, че към него е прикрепено украшение. Златният пръстен бе великолепен, украсен с един голям рубин и два по-малки от двете му страни. Вложеният в скъпоценния камък печат не можеше да бъде сбъркан. Това бе пръстенът на меленгарския велик конетабъл.
Макар случилото се със Саймън все още да си оставаше мистерия, Салдур не смяташе за нужно да размишлява над този въпрос. Сигурно самият Новрон бе уредил убийството на досадния лорд, за да предпази своя верен слуга. Екзитър не бе разполагал с достатъчно доказателства, за да обвини епископа. Но подозрителността му беше подреждала цялостната картина далеч по-бързо от очакваното.
Епископът объркано погледна към отрязания пръст и украшението му.
С каква цел някой би ми изпращал един от пръстите на лорд Екзитър?
Той отново насочи вниманието си към кесията и откри, че в нея има и късче пергамент. Съобщението бе кратко, но ясно, изписано с дребни букви.
Погрижи се дамите от Медфордския публичен дом да бъдат освободени, ако искаш да забравя за теб.
Роза
Салдур прочете бележката още два пъти. По време на последния прочит ръцете му бяха започнали да треперят.
Проклетата опулена мърла все пак е разпознала гласа ми! И е още жива!
Епископът се обърна и пое обратно, за да отвори вратите за втори път. Русокосият благородник си беше отишъл; площадът беше пуст. В далечината, сред пелената дъжд, се издигаха смътните очертания на статуята на Толин Есендън. Тялото на Екзитър беше свалено и кръвта беше измита, но къс въже — явно намиращ се прекалено високо, за да бъде достигнат от войниците — все още се поклащаше от врата на краля, заплашвайки да го обеси.
Защо Ричард не я беше убил? Може би и сержантът се бе оказал по-умен от очакваното. Само глупак би се доверил на човек, подготвящ заговор срещу своя владетел. Най-вероятно войникът я бе скрил някъде, за да я използва като гаранция. Може би дори бе възнамерявал да изнудва епископа с нея…
Салдур трябваше да го накара да й пререже гърлото още в тъмницата. Но в онзи момент епископът бе смятал, че би било най-добре трупът й да бъде намерен далеч от двореца — или изобщо да не бъде намиран. И в това отношение бе прав: умирането й в двореца би предоставило на Екзитър поредната частица от пъзела. А самият Салдур щеше да си има работа с едно допълнително обвинение.
За пръв път епископът бе принуден да се замисли за убиеца на Екзитър — за самоличността и мотивите му. Говореше се, че трупът бил придружен от послание; някакво предупреждение срещу нараняване на жени.