Уинслоу кимна.
— Ако съм прав, няма да ни се наложи да се намесваме — додаде Мелбърн.
— А ако грешиш? — поинтересува се Албърт, макар да не беше сигурен, че би искал да узнае.
— Тогава Ейдриън и аз ще трябва да я измъкнем лично. Надявам се, че няма да се стигне до това.
— Аз също — вметна Ейдриън.
Те планираха да измъкнат курва, затворена от краля на Меленгар след убийството на съпругата му. Двамата. Сами. Някакви си крадци небрежно се изправяха срещу могъществото на разгневен монарх. Партньорите на Албърт се оказваха побъркани. Тези за какви се мислеха?
С изключение на пепелта и петната — и все още плъзгащия се дим — стаята бе останала непроменена. Нищо не беше горяло, нито килимът, нито лебедовото огледало, нито леглото, под чиито завивки бяха открили Ан, починала в съня си. Ако някаква войска бе връхлетяла върху двореца и бе отнела живота на съпругата му, Амрат би проумял подобна гибел. В такъв случай би оседлал коня си, би грабнал брадвата и би препуснал, за да унищожи убийците в името на гнева и мъката си. А наместо това имаше пред себе си жертвата на някакво невидимо чудовище, смогнало да се промъкне в спалнята им и да разлее отровния си дъх. Все още се долавяше остатъчна, противна миризма.
Кралят продължаваше да лежи, прегърнал тялото й.
— Ваше Величество?
Този път на вратата тихо чукаше Валин.
— Върви си! Остави ни!
Владетелят бе искал да изкрещи; гласът му прозвуча хрипкаво озлобен заради погълнатия дим.
— Кралю, опасно е да оставате…
— Върви си!
— Позволете ми да вляза, аз…
— Кълна се, че ще пребия до смърт всеки, прекрачил прага на тази стая!
Амрат придърпа съпругата си по-близо. Ако стиснеше очи достатъчно силно, почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случвало. Че той не я е изоставил в единствената нощ, когато тя ще се нуждае най-силно от него.
Владетелят вече почти не виждаше. Не бе спрял да плаче още от секундата, в която беше видял Ан и невярващо бе притичал до нея, за да я събуди. Бе прогонил всички останали и бе хвърлял подире им столове, табуретки и маси. Ако някой от тях бе му попаднал в ръцете, щеше да се озове разкъсан. В онзи момент кралят се бе превърнал в истински мечок, див, ранен и опасен.
Беше му трудно да диша. В гърдите му беше останало смазано сърце, накъсано в мъка. В тишината на спалнята дори нелепото го измъчваше.
Защо казах, че обичта ми зависи от това дали си готова да се явим на приема?
— Разбира се, че те обичам, Ан. Винаги съм те обичал… Винаги ще те обичам. Трябваше да го кажа. Бях глупак. Онова беше глупава шега.
И от затворените му очи продължаваха да се стичат сълзи, да се плъзгат по бузата му и да капят в прекрасната й коса.
— Кралю. — Този път беше Лео. Вратата се отвори, прага пристъпиха Олрик и Ариста. Очите и на двамата бяха зачервени. — И собствените си деца ли ще убиеш? — попита графът.
Преди Амрат да е успял да се изправи, децата вече се втурваха към леглото.
— Татко? — Ариста стоеше по-напред, пред Олрик, който се бе вторачил в майка си.
— Не бива да… — Той отново се задави. — Не бива да влизате тук. Вървете в… — Владетелят се преви и започна да повръща.
Глава 22
Крал Амрат се взираше през строшения прозорец на доскорошната си съвещателна зала. Сега помещението се бе превърнало в неприветлива, почерняла и одимена пещера. Дори каменните стени бяха плакали с черни ивици. Дъждът продължаваше да ридае, а владетелят се бе загледал в града. Вече не му бяха останали сълзи.
В действителност болката все още оставаше в гърдите му, все още стискаше сърцето му. Останалата част от него просто бе станала безчувствена. Все още му беше трудно да диша. Имаше голяма вероятност Лео да е спасил живота му, изпращайки Олрик и Ариста в спалнята. Само че кралят не бе сигурен, че благодарностите в случая са подходящи. Също така не бе сигурен, че затрудненото дишане по някакъв начин е свързано с дима.
Но той все още си оставаше владетел. Все още имаше отговорности. Лео и Брага полагаха всички усилия, за да се справят с кралството, но се нуждаеха и от него.
Събранието бе започнало с доклад за жертвите от пожара. Малко повече от десетина души бяха погинали в пламъците, предимно от прислугата, работеща на горните етажи. Дръндълин, любимата слугиня на кралицата, и Нора, дойката на децата, също влизаха сред въпросните починали. Тяхната гибел определено представляваше печално събитие, ала Амрат не мислеше за това. Той все още размишляваше за причината, поради която спалнята на Ан е останала почти недокосната от пожара, а стаята на Ариста бе изгоряла почти цялата.