С всяка следваща дума гласът на Амрат Есендън се усилваше. В края мечият рев се беше завърнал; лапата се бе отпуснала върху дръжката на меча.
Последва дълго мълчание.
— Опитахме, кралю — тихо поде Брага.
— Колко е трудно да изтичате по стълбите?
— Преди да подпали двореца, Ричард Хилфред бе запечатал с верига вратите към покоите ви. Смятал е, че вие и семейството ви се намирате вътре. Планът му е бил да убие всички ви. Повярвайте ми, Ваше Величество, аз опитах. След като убих Ричард, направих всичко по силите си, за да отворя вратите, само че не успях. Когато огънят се усили, двама от войниците ме издърпаха. Нямаше какво да направим.
Заключил вратите с верига?
Може би разговорът продължаваше: Амрат бе престанал да чува. Струваше му се, че е попаднал в бездънен кладенец. Непрекъснато мислеше за съпругата си и дъщеря си, пленени в горящия дворец. И за всички онези мигове, в които бе разговарял любезно с човека, умишлено отрязал пътя им към спасението.
Споменаването на дъщеря му го сепна.
— Моля?
В момента говорещ бе Лео:
— Питах как така Ариста е оцеляла.
— Момчето на Ричард я изнесе навън — каза Пърси Брага.
— Синът на Хилфред е спасил дъщеря ми?
— Но как? — Това отново беше граф Пикъринг. — Щом вратите са били заключени с верига, как така едно момче е успяло да я отстрани? Нещо, което не се е удало на никой друг?
— Ройбън Хилфред имаше ключ — каза канцлерът.
Настъпи замислено мълчание.
— Има вероятност синът също да е бил замесен в заговора — каза Салдур.
— И той ли е погинал сред пламъците? — попита Амрат.
— Успя да избяга, но със сериозни обгаряния. В момента за него се грижи целител. Може да изминат дни, преди момчето да дойде в съзнание и да узнаем какво се е случило в действителност. Във всеки случай сме го поставили под стража — заяви Брага.
— Ако е бил част от заговора, защо му е било да спасява Ариста? — попита кралят.
— Не знаем.
— Аз мисля, че той трябва да бъде екзекутиран — каза Салдур. — За съжаление съм виждал това много пъти: отровата на бащата покварява и сина. Най-вероятно момчето е било подтикнато от гузна съвест; страхът от Новроновото правосъдие го е накарал да спаси принцесата. Всичко това е ужасна трагедия. — Епископът поклати глава. — Ако бяхте ме послушали, господарю, в този момент кралицата още щеше да се намира сред нас.
Отново обвинението, този път открито.
Амрат изтегли огромния меч на Толин Есендън от ножницата си. Смазаното острие изникна с лекота. Кралят копнееше за мига, в който то ще се вреже в шията на епископа.
Владетелят направи крачка напред и повдигна острието. Очите на свещеника се разшириха от ужас, той се сви назад.
В следващия миг лъскавото оръжие на Лео пресрещна неговото и го изблъска встрани.
— Амрат… той не искаше да каже това.
Кралят дишаше тежко, със съскав дъх, който тежко повдигаше гръдта му. Салдур се бе препънал и беше паднал по гръб; дъждът капеше върху старческото му лице. Това падане бе спасило живота му.
— Ако още веднъж те чуя да казваш, Саули, че вината е моя, ще те разсека на две и ще те окача на площада, за да имат селяните нов труп, към който да се пулят!
Това вече не беше изръмжаване, а гръмовен рев.
— Простете, Ваше Величество. Аз само…
— Мълчете, епископе — каза Лео. Той все още удържаше огромния меч с тънката си рапира. — Ако възнамерявате да останете жив, замълчете и си вървете.
Салдур се изправи на крака — изненадващо бързо за човек на неговите години — и се оттегли от полуразрушената зала.
Граф Пикъринг отдръпна оръжието си. Огромният меч бавно се отпусна към пода. Тогава, във внезапен изблик на ярост, Амрат го издигна отново и с крясък го стовари върху една от масивните дъбови греди, полуразядена от огъня. Тежкото острие изкънтя при врязването си в дървото. Кралят продължаваше да беснее и замахва. Около него захвърчаха трески. Брага и Лео мъдро отстъпиха.
След няколко минути владетелят се успокои и остана да диша тежко. Капките пот се примесваха с дъжда.
Амрат пусна меча си на земята, коленичи и зарови лице в дланите си.
— Трябваше да остана тук.
— Тогава само щеше да умреш заедно с нея — каза Лео, почти останал нечут сред тропота на дъжда.
— Трябваше и аз да си отида с нея. По-добре от това.
— Тогава кралството щеше да остане без владетел.
— Майната му на кралството! Синът ми щеше да заеме мястото ми.
— Децата ти са още прекалено малки.
— Тогава Пърси щеше да стане регент. А на мен… на мен нямаше да ми се налага да се чувствам по подобен начин. — Амрат повдигна погрознялото си от плач лице към Брага. — Как успяваш? Как си намерил сили да продължиш да дишаш, след като Клер я няма?