— Да, опитвах се да го спра.
Епископът сви устни и наклони глава назад.
— Така казваш ти. Но също толкова вероятно е да си му помагал.
— Не. Бях се изправил срещу него.
— Това пак е само твое твърдение.
Старецът се бе загледал в тавана. Хилфред също проследи погледа му — очите на епископа го принуждаваха да следва насочването им. Може би следващият въпрос щеше да се окаже свързан с окачените да се сушат билки…
Духовникът си придърпа една ниска табуретка и се настани на нея.
— Наред ли е всичко? — надникна иззад комина Дороти. Ройбън предположи, че разговорът протича прекалено тихо за нея. А може би тя чуваше, но не харесваше чутото. Тонът на гласа й загатваше за второто. Юношата осъзна, че възрастната жена му е симпатична.
— Остави ни — нареди свещенослужителят.
Виж, епископът не му беше симпатичен. Хилфред бе запомнил начина, по който привидно благият старец се беше опитал да го спре при пожара. А настоящата му грубост към Дороти определено не действаше в негова полза. Само че юношата се чувстваше прекалено измъчен, за да породи чувство, доближаващо се до гняв или омраза. А и самият епископ не изглеждаше много по-добре: под очите му личаха дълбоки сенки, лицето му изглеждаше изопнато от хронична липса на сън.
Възрастният човек отпусна длани върху коленете си и се приведе напред.
— Ройбън, не мога да ти помогна, освен ако не ми разкажеш всичко. Какво точно ти каза баща ти? — Той се приведе още по-близо. Очите му пламтяха; сега лицето му бе изопнато от напрежение. — Спомена ли някого от съзаклятниците си?
Хилфред се замисли, затваряйки очи. Втренченият в него поглед не се отразяваше добре на паметта му. Все още му се повдигаше, а кожата му тръпнеше като опарена. И същевременно му беше студено. В това състояние припомнянето на подробности от онази нощ се превръщаше в истинско предизвикателство.
Юношата поклати глава.
— Но мисля, че му е било обещано нещо в замяна на пожара. Останах с впечатлението, че той е разгневен на краля. Ядосан заради смъртта на майка ми. Спомена как някой го бил убедил във възвръщането на правдата.
— А спомена ли по какъв начин щяло да стане това?
— Не зная.
— Сигурен ли си? Това е много важно, Ройбън. Напълно сигурен ли си?
— Той не каза нищо друго.
Епископът се отпусна назад и бавно въздъхна.
— И ти си се изправил срещу собствения си баща, за да спасиш кралското семейство?
— Да.
— Мнозина ще сметнат това за прекалено невероятно. Кралицата погина в пожара, а кралят е полудял от мъка и страшно копнее да накаже някого. Преди няколко дни той едва не ме уби по време на едно съвещание, на което аз те защитих.
— Защитили сте ме?
— Да. Казах му, че ти си герой, който е спасил дъщеря му. Казах му, че си се втурнал сред пламъците, когато всички останали са оставали неподвижни.
— И?
— Той ме нападна с меча си. Единствено намесата на граф Пикъринг ме спаси от сигурна смърт. Чуе ли името Хилфред, кралят пощурява. Баща ти е убил съпругата му, а твоята кръвна връзка те превръща във виновен. Това е стар закон. За престъпления като измяна преките роднини също биват екзекутирани.
— Защо?
— Защото е прието, че синът или братът ще сторят същото като осъдения.
— Но това е нелепо. Аз я спасих. Върнах се, за да опитам да спася кралицата. Едва не умрях.
— Зная. И ти вярвам. Бях там и искам да ти помогна. Но първо ти трябва да помогнеш на мен.
— Как?
— Помисли си пак: напълно сигурен ли си, че баща ти никога не е споменавал конспиратори, подготвящи убийството на кралското семейство? Кой е щял да му помогне за възвръщането на справедливостта?
— Наистина не зная.
— Със сигурност?
— Да.
— Добре.
— Вярвате ли ми?
— Да, аз ти вярвам, но дали и кралят ще ти повярва? И какво ще направи той?
— Тоест?
Старецът отпусна ръка върху тази на Ройбън, с което го накара да потрепне.
— Някой трябва да си плати за убийството на кралицата, а твоето фамилно име е Хилфред.
Ройбън потъна в накъсана последователност от кошмари, в която виденията биваха редувани от кратки отрязъци агония. Беше му трудно да отличи реалност от сън. Но болката оставаше единствената постоянна величина. В сънищата си той винаги умираше — винаги изтляваше до смърт. В едно от съновиденията Елисън и Трите злини го бяха наболи на огромен шиш и бавно го въртяха. И не спираха да се кискат, докато кожата му се пропукваше и цвъртеше. В друг от сънищата си той се бе намерил пленен в спалнята на Ариста. В този сън юношата не успяваше да спаси принцесата и тя умираше пред очите му. Сетне пламъците поглъщаха и него. През цялото време той бе крещял към спящата девойка, но тя не бе чула гласа му заради задушавалия го пушек.