Ройс и Гуен останаха пред гроба. Този път крадецът се бе оказал най-подходящо облечен.
Гуен плачеше, повдигнала длани пред лицето си. След няколко мига отлагане Ройс вдървено я прегърна. При допира му тъмнокосата жена извърна глава към гърдите му и продължи да ридае. Крадецът се вцепени. Ръцете й го прегърнаха през кръста и силно го притиснаха, прегъвайки наметалото. Като никога ловкият и обичайно гъвкав Мелбърн се движеше с тромава колебливост — той бавно отпусна ръце край раменете й. Наметалото му я обгърна. Двамата останаха неподвижни, превърнали се в статуя сред гробището.
Ейдриън въздъхна. Изникналото облаче бе грабнато от ледения вятър.
Той не я заслужава. В следващия миг боецът сви рамене. Никой не я заслужава.
Първо Арбър, сега и Гуен. Може би така му бе писано — да губи съвършената жена заради най-близкия си приятел. Той си пое студен и болезнен дъх.
Най-добре да не мисля повече за това.
Някакво движение от дясната му страна привлече вниманието му. Чифт очи надничаха над един надгробен камък. Ейдриън разпозна челото на Загадко.
Боецът се изненада единствено от закъснението им. От нощта на пожара не се бяха натъквали на член на Алената ръка. А сега бяха изникнали на прага им. Моментът определено не беше подходящ, но гилдичарите нямаше да пропуснат да се намесят.
Сред плочите и криптите изникваха още очи — и никъде не се забелязваха щастливи погледи. Сигурно крадците бяха забелязали присъствието им тук още от известно време. И макар че Ейдриън оценяваше проявеното от крадците разбиране, в момента той не се намираше в особено добро настроение. Погребението на Роза отново бе изострило алкохолната му жажда. Прекаленото мислене — разочароваща себеинвентаризация — винаги го докарваше до такива настроения. Умът му неизменно стигаше до мислите за тигъра, баща му и празнотата: празнота, която боецът се опитваше да запълни с алкохол. Това му отнемаше ден или два, но в даден момент той винаги успяваше да залее дълбоката ненавист и омраза, която изпитваше към единствения виновник за провалите му. Към самия себе си.
Но пък и една хубава битка също помагаше. Затова Ейдриън гледаше с охота към изникващите гилдичари. Интересно дали Ройс ги виждаше. В момента Мелбърн бе необичайно разсеян…
В следващия миг спътникът му повдигна глава и отмести Гуен между себе си и Ейдриън.
Цилиндърът бе прибавил към реквизита си и вълнено наметало. Той погледна съм гроба и повдигна шапка.
— Моите съболезнования. — Дори звучеше искрен. Подир това предводителят се обърна към Ройс. — Получих новини от Колнора.
— Първо я пуснете да си иде — нареди Ейдриън.
Цилиндърът погледна към Гуен.
— Не е необходимо. Не бих си позволил да я нараня, не и след нареждането на канцлера. — Тук гласът му изгуби напереността си; той отново погледна към Ройс. — Не и след случилото се с лорд Екзитър — Цилиндърът погледна към Ейдриън — и с хората на шерифа. Знаете ли, че площадните убийства биват приписвани на краля? Той искал да покаже какво се случвало с предателите. Определено подобаващо отвратително, много публично, но малко чудато. Обикновено кралете обичат дневните екзекуции, с много мъчения и още повече писъци пред тръпнеща тълпа. И обикновено това се случва тогава, когато не са отишли да пият със стари приятели.
Цилиндърът замълча. Може би очакваше двамата да кажат нещо. Когато това не стана, той продължи.
— Но мисля, че трябва да е бил кралят. Никой друг не би бил достатъчно луд, за да убие Екзитър и особено да го окачи на показ по такъв начин. Кой, ако не кралят, би могъл да стори подобно нещо и да се измъкне невредим? Само онези с корона могат да убият благородник и да се отдалечат с подсвиркване.
Ейдриън бе започнал да преценява отделните крадци, за да открие най-големите заплахи и разположението им спрямо него. Но крадците не се бяха приближили като предишния път. Не ги бяха заобиколили. Цилиндърът стоеше най-близо, но дори и той не бе прекрачил от тази страна на гроба.
— Но аз съм чувал за нещо подобно и преди. Случвало се някъде на юг, в Колнора. Около две години там имало редица убийства. И то все юристи и влиятелни, не какви и да е хора. А никой нищо не видял. Но нещата не спрели с това. След каймака сянката започнала да избива членове на Черния диамант. Обезобразени трупове били разполагани из градските площади, също като лорд Екзитър неотдавна. Ако убийството на благородник е откачена работа, не зная с каква дума може да се опише откритата вражда с Черния диамант. Този период бил наречен Годината на страха — един от асасините се обърнал срещу бившите си другари. Говори се, че един и същи човек извършил всички онези убийства, а така и не бил заловен. Някои колнорци все още имат кошмари.