— Помагам му, защото той ще ни позволи да печелим повече…
— Няма значение. Ти сгреши.
— Не съм…
— Дори и да го правиш по себични причини, пак му помагаш да си спаси живота. Това показва, че светът не е толкова лош. Не всяка помощ бива наказвана.
Ройс се намръщи. Понечи да каже нещо, но само се намръщи по-дълбоко. Задоволи се само да вдигне качулката си и да пришпори коня.
— Ще направя човек от него — обърна се Ейдриън към Албърт, докато също потегляше.
Глава 3
Креслото представляваше проблем. Амрат Есендън можеше да прекара два пълни дни на седлото, без да почувства дискомфорт, но само пет минути на този стол се превръщаха в мъчение. Кралят не бе привикнал с бездействието. Най-доброто време от живота си бе прекарал с меч в ръката и кръв по лицето. Но сега властваше над мирно владение и рядко имаше добри дни. Повечето от дните му приличаха на този: заточеник в мрачна стая, прикован към неудобен стол и заобиколен от могъщи люде, на които нямаше доверие.
Пърси Брага говореше отново. Ясен индикатор за това представляваше движението на дантелените маншети. Новият канцлер имаше навика да подкрепя почти всяка своя дума с жест. И освен това обичаше да се изказва с множество думи. Прекомерното образование разваляше мисленето. Което бе жалко, защото Брага бе изключителен боец. Дори обикновените му движения издаваха фехтовален опит. Уравновесената му поза и движенията на китката напомняха на краля за Лео Пикъринг, най-добрия му приятел. И двамата бяха великолепни фехтовчици, макар самият Амрат да считаше стила им за прекалено натруфен. Подобна фина изтънченост изглеждаше добре в някое съревнование. На бойното поле кралят предпочиташе да размахва брадва.
— Вследствие на което това се явява поредният приплам в търговската война с Уорик — казваше в този момент Брага. — Имаме основания да вярваме, че Чадуик със сигурност ще повиши данъка за внос. Възможно е Глъстън да го последва, вече съществува установен прецедент. Ако това се случи, ще губим по сто тенента за всеки два, които печелим.
— И всичко това заради църквата? — Заради отпуснатата си поза крал Амрат приличаше на омекнал восък.
— Тези й действия изникват в отговор на нежеланието ви да наложите обичайните й практики тук. Църквата смята…
— Омръзна ми да слушам за проклетата църква — изръмжа владетелят. — Само това чувам. Уморих се вече.
— Щом сте уморен, вървете да подремнете, кралю — вметна Саймън Екзитър. — Оставете управлението на Меленгар на онези, които имат желание да се занимават с това.
Есендън пренасочи острия си поглед към него. Ако неприятностите можеха да си изберат човешки образ, те несъмнено щяха да изберат лика на лорд Екзитър. Той бе велик конетабъл на кралството и неизменно носеше черно-бели цветове, напомнящи шерифска униформа. Особено тревожен за Амрат бе фактът, че Екзитър се падаше негов братовчед и семействата им бяха близки.
Саймън не приличаше на брадва, нито на рапира като Лео и Брага: той беше масивен и остър меч.
Избухването му бе очаквано. Това бе първата им среща подир назначаването на новия канцлер. Чакането несъмнено се бе отразило на нетърпението на лорд Екзитър: всички от неговия род бяха избухливи и сурови люде. Именно по тази причина бяха представлявали отлични защитници на Ийст Марч. Те представляваха добри стражеви кучета, само че подобни животни изискват здрава ръка, за да не се нахвърлят срещу стопанина си.
Амрат се приведе напред, при което брадата му обърса ръба на масата.
— Искаш да ме сложиш да си лягам ли, Саймън? Мислиш ли, че ще успееш?
Екзитър си позволи усмивка, преди да продължи:
— Исках да изтъкна, Ваше Величество, че трябва да обръщате повече внимание на империалистка църква, която превръща дружелюбно настроените ви съседи във врагове. Днес си имаме работа с търговски дрязги. Утре по Граничния мост ще започнат да маршируват войници — изключително набожни и отдадени на вярата, но въпреки това решени да снемат короната от главата ви.
— Напълно осъзнавам заплахата, която църквата представлява — каза кралят.
— Доказателствата показват противното. — Саймън хвърли остър поглед, но не към краля, а към канцлера.
Брага застина.
— Не мога да кажа, че одобрявам загатването ви.
— А пък аз не мога да кажа, че одобрявам вас, канцлере.
— Достатъчно, Саймън — тросна се граф Пикъринг.
Добрият стар Лео. Амрат се усмихна на приятеля си.
Лео Пикъринг бе единственото присъстващо лице, на което Амрат имаше доверие. Единственият човек, с когото можеше да пие спокойно, без да се тревожи за погълнатото количество. Двамата бяха приятели още от деца. Като млади едва не бяха подели война с Глъстън, но в крайна сметка бяха успели да извоюват ръката на красивата Белинда Ланаклин, в която Лео бе влюбен. Златни времена… Още тогава Амрат бе имал склонността да докарва неприятности, а на Лео се падаше да ги разрешава. Дори и сега Пикъринг пазеше тази си роля.