— Станало е нещо лошо — продължи Хилфред. — Затова е вдигната тревога. Възможно е някой да се е опитал да убие краля.
Жената затвори очи и поклати глава.
— Те ще помислят, че аз също съм замесена, защото съм избягала през прозореца. Но аз не съм. Не съм направила нищо. Трябва да ми повярваш.
— Успокой се. — Хилфред не бе сигурен към кого от двама им е насочен съветът му. Сърцето му все още не бе успокоило ударите си заради зърването на мнимия дух, оказал се бездомно девойче. Поне се радваше, че двамата бяха успели да се скрият преди обявяването на тревогата. Ароматът на дърво го успокояваше, също като уханията на конюшнята. Тук той можеше да размишлява спокойно. — Ще отида и ще им разкажа какво се е случило.
— Не! — Тя го сграбчи за ръката — Моля те, недей.
— Но ти си невинна, няма от какво да се страхуваш.
— Ами ако кажеш на погрешния човек?
— Какво имаш предвид?
— Ако се натъкнеш на човек от заговорниците, които планират да убият краля? А дори и да не попаднеш на такъв, ако кралят вече е мъртъв, ще решат, че аз също съм замесена и няма да обърнат внимание на думите ми. Няма да ме послушат. Просто искам да си вървя у дома.
Но той не можеше да я остави да си иде.
Ройбън прокара ръка през косата си. Трябваше да я премести на някое по-добро и по-безопасно място, от което тя не можеше да избяга — в случай че лъжеше.
— Ето какво. Ще те заведа на друго място, където нищо няма да те заплашва, а аз ще отида при баща си. Той е сержант от кралските телохранители и ще знае какво да правим. Не се тревожи, няма да позволя нещо да ти се случи. Но ще трябва да ми се довериш.
— Имам ти доверие. Ти ме скри и ми помогна да сляза. А аз дори не зная името ти.
— Извинявай… Аз съм Ройбън. Ройбън Хилфред. А ти?
— Роза.
Юношата се сепна за миг.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— Да, защо?
В отговор Ройбън я хвана за ръката. Младата жена сигурно си помисли, че жестът му цели утеха. В действителност той искаше да се убеди, че тя е истинска.
— Така се е казвала майка ми.
Глава 5
Сержант Ричард Хилфред прескачаше по две стъпала едновременно. В миговете, през които не си мечтаеше за по-добра форма, той си представяше различни начини да убие лейтенант Уайлин.
Защо подобни неща се случват по време на моето дежурство?
Той трябваше да знае всичко, случващо се из замъка, как иначе би могъл да гарантира сигурността на кралското семейство? Малоумникът Уайлин изобщо не беше споменал за изненадващото празненство, готвено за капитан Лорънс. Нещо се бе случило, целият замък бе вдигнат по тревога, а Ричард бе уверен, че по някакъв начин той ще бъде обвинен за тазвечерния провал.
— Барнс! — кресна Ричард. — Къде е той? Къде е Уайлин? Сержант Барнс стоеше в стаята на върха — същата стая, в която Ройбън се беше вторачил толкова. И която смущаваше Ричард. Самото помещение не представляваше нищо особено, просто кръгла стая, изоставена заради неудобното си разположение на върха. През зимата тя бе прекалено студена, а през лятото ставаше непоносимо задушна.
През отворения прозорец нахлуваше леден вятър, който непрекъснато местеше опърпаните завеси. Върху масата в средата на помещението бе оставен фенер. Компания му правеха чаши и поднос с хапки. В ъгъла имаше бъчва с пиво. Освен това вътре имаше стар гардероб и прашно легло.
— Нямам представа къде е лейтенантът — отвърна Барнс. Той бе застанал мирно, с което накара Ричард да си мисли за подигравка. — Капитан Лорънс му нареди да затвори портата.
В следващия момент Ричард осъзна причината за формалното му поведение — тъкмо преди изричането на замисляните груби думи. Двамата не бяха сами. Извън сиянието на фенера стоеше лорд Саймън Екзитър. Негова светлост стоеше близо до прозореца, обгърнат в бяло наметало, стигащо до пода. Под него той носеше черна кожена туника, чиито закопчалки приличаха на шевове. Някой бе разсякъл гърдите му и бе прокарал връв, за да ги затвори.
Пъхнал палци в колана си, лордът се мръщеше подигравателно към Ричард.
— Ваша Светлост. — Ричард Хилфред отдаде чест.
Той ненавиждаше благородниците. Оприличаваше ги на пчели, които нямаше да го закачат, стига той да не им обръща внимание. Но Екзитър беше като оса — той жилеше и без причина.
— Радвам се, че избра да се присъединиш към нас. Надявам се, че тревогата не е прекъснала съня ти. Не бих понесъл мисълта, че дългът към твоя владетел е попречил на нощния ти отдих.