Ройс изпитваше неудовлетворение от факта, че това нападение бе сложило край на възможността му да убие двамата. Ръката на първия се строши под удара на Ейдриън. Това го накара да се превие от болка и му донесе втори удар, този път в тила. Преди вторият да е успял да направи и две крачки, другарят му вече рухваше на земята.
За удоволствие на крадеца вторият бе направил две крачки в отдалечаване от Ейдриън. Мелбърн пъхна ръка под наметалото си и стисна дръжката на Алвърстоун. Двоумеше се между това дали наистина да не му отреже ръцете, или просто да му пререже гърлото. Нямаше причина да измъчва малоумника, той си беше обикновен скот. Но пък не му харесваше начина, по който всички смятаха, че могат да правят каквото си щат в останалия без защита публичен дом. Чифт ръце, заковани от двете страни на верандата, биха дали прекрасен пример.
Уви, колебанието му продължи прекалено дълго: Ейдриън стовари импровизираното си оръжие върху кръста на втория и го повали на колене. Заради инерцията онзи залитна напред и откърти нова балюстра от парапета. Така боецът си спести нуждата от втори удар, но пък му се отваряше повече работа в предстоящия ремонт на оградата.
Ройс се намръщи.
— Готово — заяви Блекуотър. — Проблемът е решен, без теб да те издирват за убийство. Не е ли хубаво?
— Хубаво е да не те търсят, когато си убил някого. Иначе какъв е смисълът?
Двамата влязоха в салона, където се натъкнаха на други двама мъже да влачат огромен метален съд откъм мазето, без да се впечатляват от обградилите ги жени. Негодниците спираха колкото да блъснат прекалено досадните.
— Достатъчно! — кресна един от тях и изтегли ловджийски нож.
— Ще порна следващата, която се приближи!
Ейдриън отново побърза да пристъпи напред.
Къде беше тази бързина, когато вървяхме насам? Ройс поклати глава.
— Ти пък кой си? — попита онзи с ножа.
— Аз съм човек, който е сигурен, че този съд не ви принадлежи.
— Да, той е наш! — изкрещя една от жените. — Те искат да го откраднат за „Противната глава" отсреща!
— И теб ще насека, ако не се махнеш. — Онзи заплашително размаха ножа.
Блекуотър протегна ръка зад гърба си и изтегли големия си меч. През цялото им досегашно партньорство Ройс го бе виждал да изтегля този меч само веднъж. Обикновено боецът се справяше с останалите две оръжия. Този път го стори за ефект.
Ейдриън протегна върха на огромното острие. Той се намираше на няколко крачки от другия, само че мечът смаляваше голяма част от въпросното разстояние.
— А може би ти ще предпочетеш да се махнеш?
Мъжът рязко прибра ножа си и се обърна към вратата.
— Накарай ги да го върнат обратно — намеси се Ройс. — Иначе ще заковавам ръце към балюстрадата.
Двамата погледнаха към него, към ръцете си и към огромния меч. Накрая се спогледаха. Другият сви рамене.
— Разбира се. Не е нужно да правим проблеми. Просто си вършим работата.
Бъчвата бе понесена обратно надолу.
В този момент Ройс я видя. Гуен стоеше на върха на стълбището, облегната на перилата. Едната й ръка бе отпусната в клуп; около лицето си бе омотала шал, под който блестяха единствено очите й. Едно от тях бе затворено от подутина, но другото Ройс би разпознал навсякъде. То принадлежеше на жената, която го бе спасила от смърт. Която бе обещала да го скрие и да му помогне и бе удържала на думата си. Никой не бе правил подобно нещо за него. Родителите му го бяха изоставили, приятелите му го бяха предали, но тази непозната с изумрудени очи се бе погрижила за него. Ако в света действително съществуваха добри хора, в момента той виждаше насреща си една от редките им прояви. А видът на белезите, които шалът не бе успял изцяло да скрие, му донесе увереност, че той ще убие онзи, който й е причинил това. И че ще го стори бавно.
Ройс крачеше по стълбището много преди жените да успеят да го спрат и Гуен да се отдръпне.
— Благодаря ти — глухо каза тя. Шалът бе покрил устата й. — Но сега те моля да си вървиш. — Гуен понечи да се отдръпне.
— Научих за Роза — каза Мелбърн. — Зная, че го е направил някой си маркиз Екзитър.
Тя спря, но не го погледна. Ръката й се вкопчи по-силно в перилото.
Ройс изчакваше. Гуен бавно се обърна, придържаща шала със здравата си ръка.
— Исках да се върнеш. — Гласът й звучеше странно. Той трепереше. — Откакто си отиде, не съм спирала да се надявам… но не смеех да вярвам. Ти не си от сантименталните хора. Само не исках да се връщаш сега.