Харесваше му да си представя как някой ден ще държи Ариста в прегръдките си и ще усети как треперенето й затихва заради близостта му. В този ден — някъде в бъдещето — той щеше да я целуне за първи път.
Ройбън въздъхна.
Много мисли се въртяха из главата му, но нито една от тях не беше полезна.
Той изчака да остане сам и се отправи надолу към тъмницата. Обзе го паника при вида на сламата. Украсата за празненството се бе разпръснала из целия дворец: слама, зърнени снопове, тикви.
Но кой ще си прави труда да трупа слама тук? Може би тук са оставили излишната? И дали не са се натъкнали на Роза?
Юношата се затича към последната килия, откачи фенер и бързо отвори вратата. Дъхът му остана затаен до мига, в който очите му не различиха движение в ъгъла. Хилфред пристъпи напред и повдигна фенера. Две големи кафяви очи се взираха насреща му.
— Ройбън? — неспокойно рече девойката. — Време ли е вече? Може ли да си вървя?
Той си отдъхна.
— Не. Още не. Как си?
— Уплашена. — Тя бе коленичила върху камъка, обвила ръце около себе си. От едната страна косата й бе разрошена, примесена със сламки. — Говори ли с баща си?
— Да. Той каза, че ще се погрижи за всичко. Било добре, че си останала тук. — Той замълча. — Както и да е. Той ще се заеме.
— Сигурен ли си?
Дори сред сенките личеше, че очите й са зачервени. Тя бе плакала.
— Казах ти, че той е част от кралската гвардия. Негова задача е да защитава владетелското семейство. Довери ми се.
— Тук не ми харесва. Студено е, подът е твърд, а аз не съм направила нищо. — Тя се загледа надолу. — Просто бях наета и изпълнявах онова, което ми беше заръчано. — Девойката погледна към изхода и повдигна ръка. — По-рано някакви хора слизаха тук. Умрях от ужас, когато ги чух.
— Зная. — Ройбън се усмихна, окачи фенера на тавана и излезе обратно в коридора, за да довлече малко слама. — Легни отгоре й. Не е кой знае какво, но ще те пази от студа. Моята смяна скоро ще започне, така че не мога да остана още дълго. Най-вероятно ще ти се наложи да прекараш тук само още една нощ — меко каза той.
Девойката се премести върху сламата и кимна. Какво друго можеше да стори? Може би да заплаче или да изпищи. Хубаво бе, че тя не стори нито едно от тези неща.
— Поне ми се иска да имах светлина. Ужасяващо е да не виждам нищо. Опитвам се да спя, само че човек не може да спи непрекъснато.
— Бих могъл да ти донеса свещ, само че най-добре ще бъде да останеш на тъмно. Тук не би трябвало да има хора. Онези, които са внасяли сламата, биха забелязали светлината ти. Зная, че това е много мъчително за теб, но трябва да изтърпиш само още ден. Една нощ, по-точно. А и безопасността винаги е за предпочитане.
Тя засмука долната си устна и примирено кимна.
Хилфред се почувства отвратително.
— Какво смяташ за новата ми униформа? Красавец съм, нали?
Той го бе казал на шега, за да я накара да се почувства по-добре.
Типично за него, хуморът му винаги бе насочен срещу него самия.
— Добре изглеждаш — каза тя. — Дори по-елегантен от обичайно.
Ройбън я погледна смаяно. Тя бе взела думите му на сериозно. За момент юношата понечи да я поправи: никой никога не бе го определял по такъв начин, а и самият той определено не се чувстваше така. Той се понамести. Тогава забеляза пристегнатата й в кръста рокля и гърдите, които проблясваха на светлината на фенера.
— Само преди няколко минути дадох клетвата си.
— Поздравления.
— Благодаря ти. — Ройбън осъзна, че тя е първият човек, който му казва подобно нещо. А представата за предстоящия му живот го накара да осъзнае, че много вероятно тя щеше да се окаже и последният. — Трябва да вървя. Просто исках да се отбия и да ти кажа, че съм разговарял с баща си.
— Наистина ли трябва да си отиваш? Не можеш ли да останеш поне за малко, за да ми правиш компания. Сигурно нямаш представа колко скучно е да седиш в празна и тъмна килия. Остава ми единствено да слушам дишането си.
Хилфред се усмихна, решавайки, че това е шега. А в следващия момент се засрами, защото осъзна противното. Но унижението му бе спестено, защото тя отвърна на усмивката му. Очите й бяха много красиви — големи и тъмни. Напомняха му за животните в конюшнята; дружелюбни очи.