— Благодаря ти — промълви тя, все още притиснала глава към него.
— За какво?
— За това, че си различен. За това, че ме слушаш. За това, че ме подслони.
— Не трябва да благодариш за подобно нещо. Всеки би…
Роза бе започнала да клати глава.
— Никой от мъжете, които познавам, не би сторил подобно нещо. Откровено бях започнала да смятам, че ти не съществуваш.
— Аз?
Девойката се отдръпна, бършейки очи.
— Мъже като теб. Силни, красиви и сияйни като онези рицари от приказките.
— Аз съм обикновен войник. Не съм благородник. Никога не бих могъл да стана рицар.
— За мен си рицар. Или поне си онова, което един рицар би трябвало да бъде. Познавам неколцина рицари. Без доспехите в тях нямаше нищо рицарско. Никакво благородство.
Тя обгърна лицето му с длани, приведе се напред и го целуна, съвсем нежно. Устните й бяха най-мекото нещо, до което той някога се бе докосвал. Пръстите й помилваха бузата му и докоснаха врата му.
— Ако не искаш да си изцапаш униформата, може да я сложим върху сеното — промълви тя, задържала лицето си пред неговото.
— Не мога.
Не беше сигурен откъде е намерил сили да изрече това, защото тя бе откраднала целия му дъх. Той си спечели отдих, хващайки ръцете й.
— Това е първият ти ден. Какво ще ти направят, ако се забавиш малко?
— Не става дума за това. Не бива.
Тя се усмихна, потискайки смеха си.
— Всичко е наред. Наистина. Това е първият път, в който искам да го направя. Освен това после ще мога да заспя.
Тя го целуна отново, но този път Ройбън се отдръпна.
— Какво има?
— Наистина не мога.
— Ако се притесняваш… Няма проблем, ако това е първият ти път. Дори ще се почувствам специална.
— Точно затова не мога.
Роза го погледна объркано, а после бавно се отдръпна, отпускайки ръце. Върху лицето й изникна разбиране.
— Тя сигурно е удивителна жена.
— Такава е.
— От колко време си влюбен в нея?
— През целия си живот, макар че я срещнах преди три години — каза той. И осъзна, че за пръв път споделя това с друг.
Девойката отново се бе вторачила в пода. Ройбън очакваше, че тя ще се разплаче отново, но тя не го стори. Само си пое дъх и се усмихна сковано.
— Ти се целуваш добре. Тя ли те научи на това?
— Не, но ти благодаря.
С тъжен поглед Роза отново го помилва по бузата.
— Надявам се тя знае каква късметлийка е.
Ройбън се извърна, затвори очи и прехапа бузата си.
Що за глупак съм аз?
Началото на празненството посрещна излизането на Ройбън от тъмницата. Пристъпването му обратно в двореца приличаше на навлизането в друга реалност: сред обилна светлина, струяща от издълбани тикви, фенери, факли и свещи. Източниците на светлина бяха прикрепени към всяка възможна повърхност. Из каменните коридори долитаха звуците на флейти и цигулки — приглушени заради тропота на многобройни нозе: домакините се суетяха наоколо, гостите бяха започнали да пристигат, а слугите прелитаха.
Прекрасен свят на удивление, което оставаше скрито от онези, които правеха компания на конете в студените зимни нощи. За момент Ройбън поспря на входа, загледан в пъстротата рокли и плащове — дали щеше да я зърне? Какво ли щеше да е облякла за подобно събитие? Дали щеше да си помисли нещо за новата му униформа? И в нейните очи ли той щеше да изглежда елегантен?
Не, не му беше нужно да я среща, за да отгатне истината. Ако принцесата го видеше сега, тя дори нямаше да го забележи. Погледът й щеше да го подмине като някакъв предмет. Сега той бе поредният от войниците, обичайна и безинтересна гледка, която не заслужаваше внимание.
Хилфред се обърна и се отправи към портите. Не искаше да я вижда. Не искаше да потвърждава правотата си — не и след разговора с Роза. Какво ли би си помислила тя, ако бе научила коя е любимата му? Какво ли би казала? И как изобщо той би могъл да й обясни? Никой не би могъл да го разбере. Дори самият той на моменти се затрудняваше.
Дворното оживление почти по нищо не отстъпваше. И тук притичваха слуги, само че нарамили кофи и вързопи.
В продължение на години Ройбън бе наблюдавал приемите от покрива на склада за дърва — а зиме през прозореца на конюшнята. В онези сенки той бе оставал с часове, възхитено вторачен в различните плащеници, шапки, пера и кожени одежди. Всички приеми започваха като паради, показни мероприятия, предназначени само за него. Но в този ден той щеше да стане част от домакините на парада.
— Закъсня! — смъмри го лейтенант Уайлин. Той стоеше на портата заедно с Гришам и Бейл. — Свободен си, Бейл.