— Да, сър. — Последният хвърли остър поглед към Ройбън. — Крайно време беше.
— Когато не успееш да изпълниш задълженията си, Хилфред — натърти Уайлин, — другарите ти страдат. Запомни това. Сега си част от екип. И мога да те уверя, че не би искал да се окажеш слабата брънка от нашата верига. Охраната на замъка си има начин да разрешава проблемите си.
На Ройбън се струваше странно, че Уайлин се обръща към него по фамилно име. Това беше прецедент и звучеше необичайно. Юношата трябваше да си напомни, че лейтенантът говори на него, а не на баща му.
— Гришам ще ти покаже какво се иска от теб. Слушай го. По-късно отново ще намина. — Уайлин замълча, а после додаде, сякаш разчел мислите му. — Баща ти прекара много години, за да превърне името Хилфред в нещо достойно. Служи прилежно, изпълнявай дълга си с чест и храброст, защити клетвата, която даде днес, и ще накараш баща си да се гордее с теб. Някой ден може да се окажеш сержант като него.
Лейтенантът кимна отсечено към Гришам и се оттегли.
— Какво трябва да правя? — попита Ройбън.
— Нищо — отвърна Гришам. — Ще се справиш ли?
— Тогава защо беше толкова важно да пристигна навреме?
— Защото краката на Бейл бяха започнали да го болят, освен това беше огладнял. Предстои ти да стоиш шест часа на едно място. Ще видиш.
— И просто ще си седя неподвижно?
— Ти стоиш откъм страната на излизащите. — Гришам посочи към площада отвъд моста, където чакаха множество карети. Те бяха обгърнали в почетен кортеж статуята на Толин Есендън. — Виждаш ли тези коли? Аз трябва да проверявам поканите им и да им правя знак да преминат. Тогава те продължават към двореца, стоварват пътниците си и обръщат. Кралят не се интересува от празните карети, които напускат замъка му, така че от теб се иска единствено да внимаваш да не се сблъскат и да им даваш знак. Дори и ти би трябвало да се справиш с това.
— Ами ако някой няма покана?
— Тогава му казваме да си върви.
— А ако откаже?
Гришам се усмихна.
— До този момент не сме имали подобен късмет. Пияниците са единственото развлечение, което получаваме. Понякога те се вкисват; ако става дума за търговци, можеш да им теглиш по един шут отзад. Само внимавай да не изриташ някой благородник. Ако е много пиян, може и да не си спомня, но в противен случай рискуваш да изгубиш крака си.
Чифт тромпети затръбиха от бойниците над тях и първата карета пое напред. На капрата стоеше типичният кочияш с тъмно наметало и мека шапка. Колата му бе теглена от един бял и един черен кон.
— Поканата, ако обичате — долетя гласът на Гришам.
От прозореца на каретата надничаше момче в жакет с висока яка и кожена шапка. То въртеше сребърна кама с драконова дръжка в ръцете си и гледаше към Ройбън с презрение.
— Добре дошли в замъка Есендън — заяви след около минута Гришам. Каретата продължи към двореца. Друга зае мястото й. Нови и нови коли изникваха на площада, стекли се от различни улици. Повечето бяха открити и почти по нищо не се отличаваха една от друга. Във всеки от краищата им се поклащаше фенер. Може би всички тези коли бяха наети от града — всички те бяха теглени от един кон и имаха сгъваем покрив. Тъй като нощта бе все още топла, повечето гюруци бяха спуснати. Явно поканените отдаваха голямо значение на забелязването си.
Имаше и коли, които бяха теглени от повече коне. Очевидно бройката на впрегатните животни символизираше богатството. Истински заможните пристигаха със собствени карети, богато украсени. Тях Гришам пропускаше далеч по-бързо и с много по-почтителен тон.
Когато първият прилив коли секна и гостите започнаха да пристигат спорадично, Гришам му направи знак да се приближи.
— Ела да си разменим местата, за да те пробвам. Може да ми се наложи да се облекча в един момент.
Малко след размяната към тях се приближи поредната карета — също от наетите, теглена от един кон. В нея седяха двама мъже, обвити в плащове. Единият бе пълен, а спътникът му бе слабоват.
Колата спря пред портата.
— Поканата, ако обичате — монотонно изрече Ройбън.
Пълният, обвил ръцете си в ръкавици, му подаде свитък.
Хилфред го разгърна и се втренчи в съдържанието. Нямаше представа какво пише, той не можеше да чете. И бе почти сигурен, че Гришам също е неграмотен. Но наличието на кралския печат бе всичко, което му трябваше да види. Отдели и малко време да оцени красивия почерк.
Той върна пергамента обратно.
— Ами вашата покана, сър? — Юношата протегна ръка към слабоватия.
— Това е виконт Албърт Уинслоу — отвърна другият. — Той е мой гост.