Десетки коли бяха преминали през портата, но никой не бе довел гости. Под ризницата Ройбън започна да се поти. Но тъй като не се сещаше какво да направи, той преглътна унижението от провала си и погледна към Гришам.
Другият войник леко кимна.
— Благодаря ви. Добре дошли в замъка Есендън. — Ройбън им направи знак да продължат.
Докато отново си разменяха местата, Гришам се изкикоти, но не каза нищо.
Скоро колите престанаха да пристигат изцяло и Гришам го накара да затвори портите, да ги залости и заключи с помощта на голямата манивела. Това им предостави възможност за облягане, макар че колегата му го предупреди да не го прави често. Сержантите биха си затворили очите пред подобно нещо, но Уайлин и Лорънс — не. И тъй като сержант Барнс, който обичайно проверяваше дежурните, бе мъртъв, най-вероятно лейтенантът щеше да намине лично да ги нагледа, както бе обещал.
— Лесната работа е приключена — каза му Гришам. — Сега следват часовете скука. Сега просто стоим тук и отваряме портите, когато хората си отиват.
— Колите няма ли да се върнат?
— Да, но за момента трябва да спрат на улицата. Дворът не е достатъчно голям за всички тях. — Гришам погледна към замъка и обратно към града. — Ето какво, аз отивам до нужника. Може да се забавя. Не съм се отбивал отдавна, ако ме разбираш. Ще се справиш ли сам?
Ройбън кимна.
— Така или иначе през следващите няколко часа не би трябвало да се случи нищо. Не и тук. Само се постарай да не наръгаш някого и да не допуснеш вражеска армия, разбра ли?
— Ще се постарая.
— Добро момче. — Гришам се отправи към казармените помещения.
Хилфред се загледа към града, без да вижда нищо. Все още си спомняше допира на Роза, докосването на устните й и погледа й. До този момент никой не бе поглеждал към него по подобен начин. В големите очи той бе съзрял почит, дори възхита. Сякаш тя бе имала насреща си знаменит човек. Бе му се струвало лъжа да й позволи да гледа на него по такъв начин, да мисли, че той е нещо повече. Какъв ли бе животът й? Колко ли отвратително бе да се предлага срещу заплащане? Част от него се гневеше. Той искаше да я защити. Да я спаси от този ужас. Тя не биваше да прави това. Курвите бяха грозни, мръсни, противни жени без никакъв морал и никаква доброта. Те не изглеждаха като Роза.
А може би той нямаше никаква представа от света. Той беше току-що постъпил на служба пазач, а тя беше курва, но в същинския смисъл на нещата Роза бе по-достойна за уважение. Тя бе видяла истинския свят и бе оцеляла сама. Бе свободна да прави каквото иска и очевидно бе видяла много повече от него. Хилфред й се възхищаваше. Тя сигурно би останала изненадана, ако узнаеше това.
И все пак му бе допаднало да бъде видян по такъв начин. Да бъде забелязан като нещо повече от част от пейзажа или чифт работни ръце. Беше вълнуващо, че на него гледаха като на мъж. Определено беше рано да си приписва това звание, но то бе прозвучало тъй прекрасно от меките устни. В случая не бе ставало дума за обикновено признание. Поздравът й го бе накарал да се почувства едновременно щастлив и унил. Той никога през живота си не бе се докосвал до подобна възхита. Чувстваше се като умиращ от глад, осъзнал състоянието си едва след долавянето на ухание от истинска храна.
Той харесваше Роза. Определено я харесваше.
До този момент идеята само бе пърхала около съзнанието му. Тази мисъл й придаде плътност и категоричност. Той наистина харесваше Роза. Тя бе негова приятелка. До този момент Хилфред не бе имал приятели и не бе сигурен в последното, но пък не можеше да си я представи как му дава шлем и после го пребива с дървена тояга. Или да се напива и да го удря през лицето. Тя не беше такава. Тя беше по-добра от тях. Миналата нощ на прозореца я бе помислил за призрак. Но сега му се струваше по-удачно да гледа на себе си като на призрак: дух, който само тя можеше да вижда.
Роза. Дали е съвпадение, че тя носи името на майка ми? Че се изкатери от същия прозорец?
— Хилфред!
Ройбън отмести поглед. Принцът и Пикърингови яздеха към него.
— Бързо, отваряй вратата.
Юношата не си направи труда да се покланя, а се зае да отключва.
Принцът носеше тежко вълнено наметало с вдигната качулка. Моувин и Фанън също бяха последвали примера на своя бъдещ владетел, с което тримата приличаха на яздещи монаси. Или пък на вълнени привидения. Дисагите им се издуваха подозрително — най-вероятно плячкосани от кухните на празненството припаси. Ройбън се надяваше, че престоят им няма да продължи прекалено дълго, колкото тази храна загатваше. Ако нещо се случеше с тях, как щеше да се оправдае той? Ами ако не се върнеха до изгрев-слънце?