— В блатото ли отивате? — попита Хилфред. Поне щеше да знае къде да насочи евентуалното търсене.
— Да. Става студено, тази вечер може да се окаже последният шанс да надвия Моувин и да заема почетното място на най-добър ловец. Затова възнамеряваме да останем цялата нощ. Като завали сняг, ще устройваме състезания с жаби в замъка. Дори може да организираме залагания. Както и да е, всичко по реда си. Ти не казвай на никого, че си ни виждал. Дори и ако те бият с камшик и допират нажежен метал до петите ти.
— С цялата тази суматоха те ще си помислят, че сме се отдалечили в някое закътано местенце в двореца и вършим нещо глупаво — каза Моувин.
— Няма и да си помислят, че сме тръгнали да ловим жаби насред студена есенна нощ — подсмихна се Фанън.
— Именно — одобри брат му.
— Иска ми се да можеше и ти да дойдеш с нас, Хилфред — каза Олрик.
— Благодаря ви, Ваше Височество.
— Напред, флегми! — Принцът пришпори коня си и препусна по моста. Братята го последваха.
Ройбън отново затвори портата и се загледа след тях. Колко хубаво би било да препускаше с тях в този момент, отправящ се към лов на жаби.
Глава 12
— Защо още се размотаваш, жено? — изрева Амрат към съпругата си.
— Сресвам косата на дъщеря ти.
Владетелят влезе в спалнята.
Ариста седеше пред лебедовото огледало на майка си, а самата притежателка стоеше над рамото й. И двете бяха втренчили изключително сериозни погледи в лъскавата повърхност. И двете бяха облечени във великолепни одежди. Кралица Ан носеше прословутата си сребърна рокля.
Той не бе трябвало да й позволява да носи въпросната дреха: заради нея бе изгубил прекалено много спорове. Фината тъкан обгръщаше тялото й по съвършен и стратегически начин и се превръщаше в нещо не по-малко страховито от броня.
Владетелят се облегна на вратата и скръсти лапи пред гърдите си.
Кралицата го погледна.
— Защо е това бързане?
— Жаден съм.
— Не ми казвай, че възнамеряваш да се напиеш тази нощ?
— Все пак това е празненство, не е ли така?
— Това не означава, че на всяка цена… — Тя въздъхна. — Прави каквото искаш.
Кралят се навъси. Цял ден той се бе подготвял за нощ на разгул, в която здравата ще се накваси заедно с Лео. Освен това бе замислил да въведе новия канцлер в прекрасния свят на силния сайдер. Здравословно бе всеки да се поизлага в определен момент. И Амрат не би имал нищо против да види младия маранонски благородник да се стоварва върху меките си части. Но тази въздишка унищожи ентусиазма му.
— Какво? — попита кралицата.
— Нищо.
Тя си оставаше все така красива като в деня на сватбата им. По съвместителство това беше и денят, в който двамата се бяха срещнали за първи път. В този случай Амрат бе извадил късмет. Лео бе виждал Белинда Ланаклин предварително и бе знаел каква съкрушителна красавица взема за своя съпруга. А бъдещето на Амрат Есендън бе определено от баща му (Ерик) и бащата на Ан (Левелин). А може би дъртият Клоувис Етелред бе определил за кого ще се омъжи внучката му? Кого да обикне?
Дали тя ме обича? С течение на годините Амрат многократно си бе задавал този въпрос. Така и не откриваше причината, поради която това му се струва толкова трудно за разбиране. Най-вероятно уреждането на брака им. Тя не бе имала възможност да откаже. Всеки на нейно място би се постарал да се примири със ситуацията, като имитира щастие и се надява, че един ден то ще се превърне в истинско.
Когато баща му бе казал, че Клоувис Етелред се е съгласил да отстъпи ръката на внучката си, Амрат най-напред бе попитал как изглежда.
— Как изглежда? — объркано бе повторил баща му.
— Красива ли е?
— Трудно е да се каже. Не си спомням.
— Не си спомняш? — бе дошъл ред на Амрат да повтаря.
— За последно я виждах преди години. Тогава тя беше още дете.
Сърцето му се бе свило при тези думи. Пред очите му бяха изникнали всички онези грозни благороднички, чиито достойнства се ограничават единствено до произхода им. Дори за момент бе сигурен, че сърцето му действително е спряло. Дори не бе сигурен за възрастта й. Клоувис беше изключително възрастен, така че внучката му можеше да се окаже някаква стара мома на тридесет години. Това бе го накарало да си представи вещица. И пралеля си Маргарет, чиито брадавици бяха пуснали собствени косми.
— Може да става дума за някакво чудовище. Някакъв борсук.
— Гарантирам ти, че тя няма муцуна.
— Нали каза, че не си я виждал наскоро? Откъде знаеш? Освен това говорим за рода Етелред! Велики Марибор! Несъмнено тя ще се окаже грозна! Как си могъл да ми причиниш това?