— Нищо не съм ти причинил! — Разбирането в гласа на баща му бе отстъпило пред острота. — Укрепвам кралството. Спасих трона, за да можеш ти един ден да седнеш на него. Този брак няма нищо общо нито с теб, нито с нея. Ценността му се съдържа в зестрата и в сигурността, която ще ни осигури. Това има значение, а не дребнавите ти тревоги за красиво момиче. Ти си принц! Един ден ще станеш крал! Ще имаш всичко, което едно кралство може да ти осигури. Не мога да повярвам, че си толкова разглезен!
— За теб е лесно да го кажеш. Нали ти няма да спиш с нея.
— Ако свършиш работата добре първия път, ще ти се наложи да спиш с нея само веднъж. И после ще имаш възможност да заличиш спомена със стотици момичета. Те буквално биха се редили пред вратата ти.
В онзи момент Амрат не се бе сещал за това. Той щеше да стане крал. Тогава щеше да прави каквото си поиска и да има колкото си жени пожелае. Тази мисъл му бе донесла утеха. И бе го накарала да помисли за майка си, която имаше само едно дете. Тя рядко се усмихваше; може би това бе причината. След това бащиният съвет бе престанал да му изглежда толкова мъдър.
Приближаването на сватбата бе го изпълвало с отвращение. Той дори бе замислял евентуално бягство. Нищо не бе го спирало някоя звездна нощ да препусне далеч и да се превърне в герой, който си докарва слава с меча си. Но той не бе избягал. А в деня на сватбата се бе случило нещо забавно. От мига, в който бе зърнал Ан Етелред за първи път, той никога не бе помислил за друга жена. Дори бе започнал да оценява останалите жени според близостта им до нея. Никоя от тях не бе успяла да се доближи. Сега той я наблюдаваше как вчесва косата на дъщеря им и знаеше, че това никога няма да се промени.
— Какво? — попита Ан.
— Нищо не съм казал.
— Зная. Просто стоиш там и се взираш. Какво си се замислил?
— Чудех се дали ме обичаш.
Тя се усмихна в огледалото: вълшебен свят, обгърнат от шиите на двата лебеда. Сигурно този свят бе някакво прекрасно място, където тревоги не съществуваха.
— Родих ти две прекрасни деца. — Ан целуна дъщеря си по косата.
— Това беше твой дълг като кралица, но…
— Наистина ли? — Тя спря насред движението си, уловила кичур от косата на Ариста, и го погледна. — Дълг? Така ли гледаше ти на нещата?
— Не, разбира се.
Кралицата отново се обърна напред и продължи.
— Тогава защо си мислиш, че с мен е било различно. На страдаща ли ти приличам? Много е трудно да бъда твоя съпруга. Може би трябва да повикаш войниците да ме набият, за да не ми хрумне да спра да реша дъщеря си.
Ариста се засмя и покри лицето си с длани.
Амрат се намръщи.
— Струва ми се, че имаме десетки слуги, чието единствено задължение е външният вид на Ариста.
— Видя ли? Какви други доказателства са ти нужни? Правя го, защото искам.
— Това просто показва, че обичаш децата си.
— Всъщност показва, че обича мен — прошепна Ариста.
Ан игриво я удари по главата, с което изтръгна от въпросната глава кикот.
— Ти мълчи.
— Това не означава, че ме обичаш. — Амрат хвана съпругата си за раменете и я обърна към себе си. — Обичаш ли ме?
Кралицата стоеше невъзмутимо, стиснала четката като оръжие — дребна жена, изправена срещу огромен мечок.
— Разбира се. Как иначе бих могла да живея с подобен космат грубиянин?
Той продължаваше да я държи, умолително търсещ погледа й. Ан се отпусна.
— Как би могла някоя жена да не те обича?
Амрат повдигна вежда.
— Защото съм крал?
— И това го има. — Тя се усмихна широко и обгърна кръста му. — Но истинската причина е, че няма нищо по-привлекателно и по-романтично от мъж, който е влюбен в мен.
— Почакай. Аз не съм признавал нищо. Ти си тази, която…
Ан притисна брадичка към гърдите му, извърнала лице нагоре.
— Човек би могъл да потъне в очите ти — каза кралят.
— Наистина? А аз си мислех, че не ме обичаш.
— Може би.
— Може би?
— Зависи.
— От какво?
— От това дали си готова да се явим на приема. Не си го забравила, нали? Тази година честваме назначението на новия канцлер, когото аз назначих, защото ти настоя да дам длъжност на съпруга на Клер.
— Това не е причината, поради която го направи.
— Това беше една от причините.
— За толкова огромен мечок си учудващо мек. — Тя погали корема му.
— Задава се зима. Трупам запаси за студеното време.
Ан се подсмихна и остави четката пред огледалото.
— Да вървим, Ариста. Баща ти иска да се перчи с нас пред приятелите си.