— Харесва ми да ги карам да ми завиждат — призна кралят. — Къде е Олрик?
— Той отдавна слезе, заедно с Моувин и Фанън. Никога не бях го виждала толкова нетърпелив за някое празненство. Може би е нетърпелив за някаква среща. Може да е харесал Ленар.
— Ухх. — Ариста се изправи с гримаса.
— Ленар се превръща в истинска млада дама — продължи кралицата. — Ще направиш добре да вземаш пример от нея.
Принцесата подбели очи.
— Ариста!
В мига, в който Амрат й се скара остро, той разпозна гласа на баща си — владетелския глас — и вътрешно потръпна.
— Извинявам се — каза тя.
Извинението бе прозвучало искрено, но не и обидено или угоднически. Тя можеше да се огъва, но нямаше да се прекърши. Беше силна, в това отношение се беше метнала на него. И умна: това бе наследила от майка си. Жалко, че беше момиче.
Както налагаше традицията, при появата на кралското семейство оркестърът поде меленгарския химн.
Всички глави се обърнаха към стълбището, в пълно мълчание. Дори най-възрастните останаха почтително прави. Музикантите също се бяха надигнали от местата си.
Амрат би дал всичко за едно питие. Първо бе трябвало да изчака пристигането на всички гости, преди да се появи, а сега му се налагаше да слиза с обидно бавна скорост: трябваше да съобразява стъпките си с химна, така че да достигне последното стъпало едновременно с отзвучаването на последната нота. Театралничене, разбира се, но пък налагащо се. То бе част от професионалните му задължения на крал. Едно от по-лесните задължения.
Единствено Зимният фестивал биваше честван по-пищно, само че въпросният празник винаги му се бе струвал някак принуден, целящ да отвлече вниманието на хората от най-дългата (и често най-студената) нощ в годината. А празникът на жътвата винаги бе жизнерадостен, особено ако имаше богата реколта — в случаите, когато неспирни дъждове бяха унищожили голяма част от посевите, хората нямаха голям повод за празнуване.
За щастие тази година случаят не беше такъв, реколтата бе особено обилна. И ако бъдеха оставени настрана кончините на Клер и канцлер Уейнрайт, бъдещето определено изглеждаше достойно за посрещане.
В настоящия празник организаторите бяха надминали себе си. До този момент кралят никога не бе виждал толкова тиквени фенери. Сигурно занаятчийският квартал тънеше в мрак, защото всички свещи бяха донесени тук. Грамадите сено и слама също го накараха усмихнато да поклати глава. Единствено на аристократ би хрумнала идеята да превърне дворец в плевня. На много места подът вече се покриваше със сламки. Почистването им щеше да отнеме седмици.
Буренца бира и подноси с десерти не липсваха никъде. Край тях очакваха изпиването си бъчви със сайдер, в които плуваха ябълки. Към края на празненството въпросните плодове, абсорбирали течността, щяха да се превърнат в особено желан десерт. Знаменца с цвета на есента се спускаха от тавана и около стълбището. По пода не липсваха и истински листа, разхвърляни за украса. В средата на приемната се издигаше огромна купчина листа, която по-младите гости вече бяха съумели да разхвърлят.
Когато тримата най-сетне стъпиха в залата, музиката затихна и всички коленичиха.
— Добре дошли в скромния ми дом, приятели — гръмко каза владетелят. — Изправете се.
Огромната зала се изпълни с шумолене.
— Предстои ни да отпразнуваме изобилието, с което Марибор и Новрон ни почетоха тази година. Те бяха изключително щедри. Всички наши провинции докладваха излишъци; дивечът също бе обилен. Настъпващата зима се очертава весела и сигурна. Но ние имаме повод да удвоим радостта си, защото празнуваме и назначението на новия си канцлер. Синът на графа на Свануик, съпруг на наскоро починалата ми балдъза и неотдавнашен херцог. Същият човек, който само преди три години се отличи, спечелвайки Сребърен щит, Златен венец и наградата за най-добър фехтовчик на рицарския турнир. Човек, който според съпругата ми притежава езика на Валин, телосложението на Пикъринг и решителността на един Екзитър!
Тези думи породиха смях.
Кралят поиска чаша вино и огледа тълпата.
— Къде е той?
Другите също започнаха да се оглеждат.
— Тук съм, Ваше Величество.
Амрат забеляза ръката на новия канцлер да изниква сред морето от глави. Онези, които не бяха го разпознали, се обърнаха натам. Кралят повдигна чашата си. Гостите с чаши в ръце последваха примера му.
— За здравето на нашия нов канцлер, Негово превъзходителство Пърси Брага.
— За Пърси Брага — повтори залата. Тостът бе последван от аплодисменти.