— Ти си пиян — заяви Хефт, което накара Амрат да се усмихне: самият граф Джърл се поклащаше несигурно.
— Гербът на Хиндж е изобразявал чук. — Конрад удари по герба, бродиран върху зацапания жакет на събеседника си. Ударът бе по-силен от необходимото: ефект от осем чаши сайдер.
Джърл не му остана длъжен. Неговите осем чаши го накараха да прецени погрешно както жеста, така и собствения си отговор. Блъсването му завари Конрад неподготвен. Последният се олюля, стъпи накриво и тежко рухна по гръб. На всичкото отгоре разля все още пълната си чаша с лелеяното парченце ябълка.
Всички в залата избухнаха в смях. С изключение на Конрад, разбира се.
Конрад Червения бе изключително избухлив, като всички от рода си. Дори и трезвен се наскърбяваше лесно. Когато се надигна, в ръката му блестеше кинжал. На подобни празненства мечове не бяха позволени, но кинжалите бяха смятани за декоративна част от облеклото. Конрад не смяташе така. Той бе вперил оцъклени очи в граф Джърл.
Амрат чу как Ан възкликва. Друго не му и трябваше, за да пристъпи между двамата.
Кралят приличаше на жива планина. Конрад не само не можеше да достигне Хефт, дори не можеше и да го види. В следващия миг огромната владетелска лапа го сграбчи за китката.
— Събрали сме се да празнуваме, Конрад — тихо, но решително изрече Амрат. Мечока бе изръмжал в предупреждение.
Конрад погледна към обездвижената си ръка, сетне премести поглед към брадатото лице. За момент той се поколеба, а после кимна с обърканото изражение на току-що събуден.
— Дръж ги под око — прошепна кралят в ухото на Лео. В момента Червения се мъчеше да пъхне кинжала обратно в ножницата.
— Ще ги държа, само че не мога да ги сплашвам със същата ефективност. Освен това не разполагам с рапирата си.
Амрат усети как дребна длан стиска ръката му. Ан изразяваше благодарността си.
Кралят отново огледа тълпата — в случая огромният ръст предостави поредно предимство. След наздравицата гостите се бяха разпръснали в трапезарията, балната зала и дори в тронната. Слуги с бели ръкавици разнасяха сребърни подноси над главите си. Пърси Брага стоеше в един ъгъл заедно с лорд Валин и сър Ектън.
— Струва ми се, че Пърси не си губи времето — обърна се той към съпругата си.
— Това е добре. Показва, че е отдаден на службата си.
— Или амбициозен.
— Започваш да звучиш като Саймън.
— Саймън е истинско магаре, но не и глупаво магаре. Той е по-умен от мен.
— Пърси също е умен.
— Зная… Точно това ме тревожи. Заобиколен съм от гении.
— Аз включена ли съм в това число?
— Ти заемаш първо място. — Амрат я изгледа с мнимо подозрение и на свой ред стисна ръката й. — Ти си по-опасна от всички тях вкупом.
Той така и не можеше да открие Олрик. Ариста бе седнала край камината. Сама. И четеше.
Ако не направя нещо, тя ще тръгне по стъпките на леля си Клер.
— Ваше Величество!
Източник на това обръщение се оказа епископ Салдур: червено-черните одеяния на духовника енергично се приближаваха.
Макар че Амрат не го беше виждал от няколко месеца, възрастният човек си оставаше непроменен. Владетелят бе готов да се закълне, че епископът бе изглеждал по същия начин и по време на младостта му; единствената разлика бе в ръста. Така беше със старите: достигнеха ли веднъж определена възраст, преставаха да се променят. Децата растяха бързо, за момент оставаха в блаженството на зрялата младост. Но скоро след това времето се нахвърляше отгоре им. Гъстите коси отстъпваха пред плешивина и отдаваха цвета си на безлично сиво, под мускулестата гръд изникваха отпуснати могили, а кожата се отпускаше. Но после идваше момент, в който не бе останало нищо за унищожаване.
— Отдавна не бях те виждал, Саули. Как мина пътуването до Ерванон? Патриархът още ли е жив?
— Благодаря за проявения интерес. Негово светейшество не се оплаква от здравето си, но аз мога да се оплача от пътуването, което беше изтощително. Пристигнах преди два дни. Много бързах, защото исках да присъствам на празненството в чест на новия ни канцлер. Какво ставаше там? — Салдур леко кимна с глава към Конрад. Лео тъкмо бе хванал въпросния за ръката и го отвеждаше, подмамил го с обещания за по-силни напитки.
— Нищо. Прекалено много празнуване и недостатъчно храна.
Салдур погледна през рамо.
— Пак ли за щита спореха?
Амрат се усмихна.
— Празненството не би било истинско без поне едно сбиване.
— Подобни сбивания се превръщат в граждански войни.
— Родовете им се дърлят в продължение на пет столетия. Не бих се притеснявал за това.