Епископът приглади ръкавите си.
— Ваше Величество, налага се да говоря с вас насаме.
— Нещо не е наред?
Старецът снижи глас:
— Боя се, че да. Става дума за семейството ви.
— За семейството ми?
— Най-добре би било да продължим този разговор в параклиса. Там ще имам възможност да говоря свободно.
— Подобна потайност подхожда на заобикалянето от врагове.
Салдур се приведе близо до него.
— Ако подозренията ми се потвърдят, ще излезе, че сме обградени от тях. И че те възнамеряват да пролеят синя кръв.
Край епископ Салдур Амрат винаги се чувстваше неловко — както край повечето религиозни люде. И двамата родители на краля бяха отдадени следовници на нифронската църква. Предвид неразбирателството му с тях, не бе трудно за отгатване, че Амрат бе влизал в Мареската катедрала единствено по принуда — на най-големите църковни празници, при сватби и погребения. Празниците също би пропускал, ако присъствието му не бе налагано от заемания пост начело на държавата.
Разбира се, неодобрението му към църквата не се дължеше единствено на родителите. Всички духовни люде бяха някак странни. Те се усмихваха прекалено много, не пестяха комплиментите и подкрепата, но зад извитите устни и приятните думи дебнеше неизменна преценка. Никой никога не биваше определен като достатъчно добър — с изключение на мъртвите. Явно те смятаха, че човек трябва да умре, за да бъде даван за пример.
Самият Салдур изглеждаше като пропуснал да умре обречен. На колко ли години е той? Това беше друга особеност на духовниците — те старееха. Повечето хора никога не доживяваха, за да посивеят. А Салдур приличаше на заснежена планина. Според Амрат не беше естествено, че всички тези свещеници продължават да живеят десетилетие подир десетилетие. Родителите на краля отдавна бяха починали, а старият Саули все така се навърташе в параклиса.
Не беше добра идея да се разговаря със свещениците на тяхна територия. Особено в конкретния случай, когато ставаше дума за духовник, който е и бивш твой наставник. Невръстният Амрат и Салдур бяха прекарали много часове в параклиса, през които бяха обсъждали мистериите на Новрон. Мистерии, които хлапакът така и не бе могъл да разбере. Много неща от църковната доктрина му се струваха неразбираеми и неприемливи. Сега той бе престанал да се тревожи за тях, защото и уроците бяха престанали. Щом Марибор съществуваше, защо никой не го беше виждал? Поне една жена трябваше да е получила възможност да го огледа добре, за да роди сина му — Новрон. Но какво бе станало с Новрон? Това не бе изразено недвусмислено. Дали той бе умрял? И ако беше смъртен, защо хората му се молеха? Амрат никога не се бе молил на покойния си баща.
Разбира се, баща му и приживе не би си повдигнал пръста да му помогне, та какво оставаше като дух. Той бе смятал, че за сина му е по-важно да се научи да обезглавява с един удар, отколкото да знае наизуст седемте изпитания, през които е преминал Новрон.
Дори и днес при вида на Салдур кралят се чувстваше като заловено по време на бягство момче.
Но този път Амрат нямаше намерение да си припомня детството. Сега на челото си той носеше корона и възнамеряваше недвусмислено да припомни това на епископа. В мига, в който старецът затвори вратата на параклиса след себе си, владетелят попита:
— За какво става въпрос?
Гласът му отекна гръмко. Сплашването бе доказан ключ към успеха. Амрат не можеше да си представи успешен владетел, който не умее да заплашва.
— Не бях склонен да ви казвам — отвърна епископът, събрал пръсти пред себе си. Той не изглеждаше стреснат. — Но съвестта не ми позволява да отлагам повече. Проблемът е, че не разполагам с категорични доказателства. Но ако нещо се случи, а аз не съм споделил с вас…
Амрат бе привикнал на това многословно увъртане. Простият въпрос никога не получаваше прост отговор.
— Какво искаш да кажеш?
— Държа да изтъкна, че не мога да гарантирам необорима правота. Повечето от нещата, които ще ви кажа, са подозрения.
— Кажи ги най-сетне.
Салдур закима пружиниращо. Създаваше се впечатлението, че вратът му вече не функционира. А може би бе точно така. Сигурно старостта бе превърнала мускулите му в почти мъртви струни.
— Имам причина да вярвам, че лорд Екзитър планира… Не, няма по какъв друг начин да го кажа. Лорд Екзитър планира да придобие контрол над кралството.
Тези думи трябваше да са шокирали краля. И той би реагирал точно така, ако епископът бе посочил Лео или дори вечно спорещите Конрад и Хефт. Но духовникът обвиняваше Саймън. Не минаваше ден, без някой да обвини лорд Екзитър в измяна.