— Дължите една сребърна монета — обяви коларят и протегна ръка.
— Ще ни трябваш и на връщане — каза Ройс. — Така че ще се наложи да изчакаш.
— Невъзможно. Не и тази нощ.
— Защо?
Кочияшът поклати глава, при което фазановото перо на шапката му трепна в спомен за някогашните полети.
— В двореца има голяма пукотевица. Всички коли са се струпали на площада пред него. Благородниците не пестят парите.
— Това обяснява защо ни отне толкова време да те открием.
Това беше лъжа. Двамата бяха подминали пет свободни коли, но въпросните не бяха отговаряли на търсеното. Едва шестата се бе оказала подходяща.
— Обяснява и защо трябва да вървя. Един сребърен тенент, ако обичате. — Той се приведе още по-ниско, сякаш това щеше да улесни Ройс в отварянето на кесията.
Крадецът го погледна.
— Ето какво. Днес е рожденият ми ден и за подарък получих голяма сума, която възнамерявам да похарча за свое здраве. Възнамерявам да се почерпя добре и се нуждая от сигурен транспорт, който да ме отведе обратно в къщата на приятеля ми. Но мога да си представя, че е неприятно да чакаш часове наред. Затова ти предлагам да дойдеш като мой гост. Ще ти платя една сребърна монета за досегашния път и още една предварително за обратния курс. Освен това почерпката е от мен. Как ти звучи това?
Кочияшът го гледаше подозрително.
— А би могъл да студуваш цяла нощ на площада, надявайки се някой благородник да избере точно твоята кола.
— Да, нощта определено се очертава студена. — Ейдриън намести плаща си.
Коларят свали шапката си, за да се почеше по темето.
— Днес е рожденият ми ден — повтори Ройс. Прозвуча като човек, чието куче бе умряло току-що, а кочияшът отказва да му връчи лопата за погребението. — Искам да празнувам, но от града познавам единствено господин Балдуин. — Той потупа Ейдриън по гърба. — Ще ми направиш услуга. Какво ще кажеш?
Кочияшът присви очи и подви устни.
— Колко чаши ще ме почерпиш?
Ройс се усмихна.
— Повече, отколкото можеш да изпиеш.
— Не бих разчитал на това. Аз не се напълвам лесно. Жена ми казваше, че съм като бездънна яма.
— Тя починала ли е?
— Преди години избяга обратно при родителите си. Заради пиенето ми.
— Изглежда, че и ти се нуждаеш от приятел.
Кочияшът кимна и намести високата си яка.
— Така изглежда. И наистина става адски студено.
Вътрешността на пивницата се оказа по-малко оживена от представата. Четирима музиканти — двама цигулари, един флейтист и един с барабан — бяха заели балконче над бара и енергично заработваха надницата си. Под тях клиентите танцуваха и непрекъснато обсипваха пода с тежки стъпки. На две от масите посетителите се бяха заели да струпват съперничещи си кули от празни чаши. Точно в момента един дръзновен пияч се бе покатерил на едната маса, изпразваше чашата си и внимателно я поставяше на върха. Когато отдръпна ръка, цялата таверна гръмна от аплодисменти. Дори онези от конкурентната маса оцениха усилията му, а после започнаха да пият още по-усилено.
Ройс им намери маса близо до камината и недалеч от прозореца. Кочияшът получи място, от което можеше да наблюдава улицата и съответно колата си. Мъжът се усмихна на тази досетливост.
— Аз съм Пенсив Стивънс — представи се Ройс. Ейдриън бе удивен от очарователната фасада, която спътникът му си бе наложил. Качулката стоеше отпусната на гърба, — страховитият призрак се бе превърнал в дружелюбен и благосклонен човек. — А това е Едуард Балдуин, мой близък приятел. Ами ти как се казваш, добри ми господине?
— Дънуди.
Вътре той също изглеждаше различно. Бледото лице, обградено от тъмен плат, сега се оказваше румено и сбръчкано.
Ройс протегна ръка. Коларят се изненада от жеста му, но се усмихна, прие ръкуването и кимна.
— В такъв случай, господин Дънуди…
— Не е нужна чак такава официалност.
— Тази вечер ти си мой гост, така че си истински господин. Благородният господин Дънуди, носител на камшика. — Ройс му намигна. А Ейдриън се затрудняваше да не прихне. Понякога спътникът му бе наистина чудат. — Ти каза, че тук наливали най-доброто пиене в града. Ще отида да донеса първото трио.
— Тук има момичета, които…
— Тази вечер не е вечер за чакане, а специална вечер. Господин Дънуди не бива да чака.
Ройс скочи и се отправи към бара.
— Приятелят ти е изключително щедър човек — каза кочияшът.