— Той има златно сърце — усмихна се Ейдриън. — Това място наистина го бива.
— Както ви казах, едно от най-добрите места в града. Виждаш ли онзи меч над бара? Това е оръжието, на което заведението дължи името си. Според легендата това е мечът на Новрон Велики, с който той надвил елфите.
— Наистина ли?
— Не, разбира се, но това не спира посетителите да пият наздравици в негова чест. Пък и кой знае. Възможно е този меч наистина да е принадлежал на Новрон.
Ройс се върна с три чаши сайдер, които раздаде.
— Да пием за господин Дънуди, покровител на капрата! — заяви той и подигна чаша.
Ейдриън отпи. Не се изненада, че неговият сайдер е от слабия.
— За здравето на рожденика! — Дънуди на свой ред вдигна тост.
— За светия меч! — Ейдриън почтително насочи чашата си към прикрепеното за стената оръжие. Много скоро Ройс се отправи да налее отново.
Следващите осем тоста бяха изпити в името на оръжието, музикантите и Диамант (кобилата на Дънуди). Празните чаши влизаха в ролята на градивен материал за нарастващите кули. Не беше чудно, че след толкова изпито количество коларят изпитваше проблеми да се съсредоточи.
— Вие двамата сте прекрасни хора — завалено обяви той. — И ви обичам. Току-що ви срещнах, но ви обичам. Как да не обичам хора, които пият като вас.
Десет минути по-късно той хъркаше, отпуснал глава върху масата. Една от кулите, която вече наближаваше тавана, рухна с трясък и бе аплодирана, но и това не събуди кочияша.
— Сега какво? — попита Ейдриън.
— Ще му наемем стая. Господин Дънуди, владетел на каляската, заслужава меко легло, в което да си отспи.
Ройс плати на гостилничаря, а Ейдриън отнесе коларя в придобитата стая, където се възползва от одеждите му. Точно според замисъла, униформата му стоеше добре: дрехите на кочияшите бяха пословично широки. Докато завиваше спящия, боецът с изненада видя Ройс да оставя шепа сребърни монети на нощното шкафче.
На улицата те завариха петима стари познайници.
— Виждам, че още сте тук — отбеляза Цилиндърът. Той бе пъхнал палци в колана си, където те правеха компания на кинжал. А шапката му бе накривена над кисел лик. Загадко стоеше до него, също с мрачна физиономия. Това важеше и за останалите трима. Ейдриън предположи, че с оставането си той и Ройс бяха потвърдили подозренията им за членство в друга гилдия. Нормално беше, че членовете на Алената ръка няма да останат доволни. — Наистина трябва да си вървите. Този град е празен. Няма нищо общо с Колнора, където търговците се надпреварват да демонстрират богатства. На юг златото се лее, а тукашните си стискат кесиите. Сами сте видели как живеем. Кажете на Бижуто, че Меленгар е пустиня, а Медфорд е празна канавка. Тук няма достатъчно, за да го споделим.
Цилиндърът направи крачка напред. Лицето му придоби решително изражение.
— Но тъй като това е всичко, което имаме, ще се борим за него. Предайте му това.
Той понечи да блъсне Ройс, който умело отстъпи. Цилиндърът залитна напред.
— Казах ти, че не работя за Черния диамант. Не работя за никого.
Цилиндърът възстанови равновесието си и отново го погледна, раздразнен.
— Надявам се да се окажеш прав. Тогава, когато пратеникът ми се върне, ще мога да те убия.
— Тогава защо не вървиш да си наточиш оръжията?
Под погледа на крадците Ейдриън и Ройс се качиха в каретата. Боецът се настани на капрата, а Мелбърн зае пътническото място — същински благородник.
— Имате собствена кола? — попита Цилиндърът.
— По-добре е от вървенето пеш.
Сред удивлението им Ейдриън плесна юздите и събуди задрямалата черна кобила.
— Напред, Диамант!
Тази му подкана накара петимата крадци да се спогледат тревожно. Едва в следващия миг Ейдриън осъзна причината за уплаха им. Той се смя почти две пресечки.
Това определено е за предпочитане пред плевнята.
Албърт Уинслоу си пое дълбок дъх, способен да оцени по достойнство уханието на есенното празненство. Канела, дим, ябълки и обгорена от пламък тиква. Дори му се струваше, че може да долови миризмата на приближаващата се зима. Сега нейната скреж му се струваше приятна, но до неотдавна той бе очаквал, че тя ще донесе смъртта му.
Всеки от сезоните притежаваше собствен символичен аромат, също като познатите му жени. (От своя страна, познатите му жени отвръщаха на еквивалентността: те биваха свежи, цвъртящи, зрели и мразовити.)
Сред веселия бъбреж се носеше музика. Мелодията се преплиташе със смеха и ритмичните стъпки на танцуващите. Великолепните рокли шумоляха приятно, а тропотът на кавалерите им задържаше съвършен синхрон с музиката.