Всичко това му бе липсвало страшно много.
Той погледна към бъчвата със сайдер. Към най-близката, защото тези бъчви бяха разположени на много места и задължително край вратите. Над ръбовете им бяха окачени чаши и черпаци. А ябълковите парченца приличаха на плуващи усмивки. Споменът за вкуса започна да изпълва устата му със слюнки. От колко време не беше пил, две седмици? Прекараните в плевнята дни бяха се слели в неразличимо петно: през по-голямата част от тях Албърт се бе старал да спи. Бе планирал да умре в съня си, но планът му не бе предвиждал, че стомашните болки непрекъснато ще го събуждат. Ако бе имал пари, той щеше да си осигури достатъчно алкохол, за да се напие до смърт. Подобна кончина му бе изглеждала привлекателна. Дълбокият спиртен сън би успокоил евентуална последна агония. А най-добрата част от замисъла бе пълното отсъствие на махмурлук, защото той никога нямаше да се събуди. Удоволствие без последици, без плащане — не можеше да съществува нещо по-добро.
Сега като се замислеше, рязкото завръщане сред познатата аристократична обстановка го бе шокирало. Съвсем доскоро той бе лежал почти гол сред мръсна слама, мечтаещ си за бърза смърт, а ето че сега се бе озовал отново в двореца Есендън, с подбити от новите обувки крака. Промяната бе удивителна. Със сигурност божествата бяха побъркани, за да подхвърлят съдбата му по такъв начин.
Аз ли съм единственият, който е съзрял истината? Или всички си мислят това, но си мълчат?
Лорд Дареф бе отличен домакин. Би изглеждало логично, че компанията на един виконт би се оказала ползотворна за по-нисшия благородник. Разбира се, Албърт би предпочел за своя компания едрогърда блондинка с широки бедра, която обича да се смее.
Дареф завиждаше на титлата на спътника си, а Албърт завиждаше на тлъстините, които познатият му бе натрупал през последното време. При всяка своя крачка лордът се поклащаше. Дареф, естествено, не бе пропуснал да отбележи мършавата снага на госта си. Виконтът бе излъгал, заявявайки, че се подложил на пости, за да си спечели любовта на изключително упорита дама. Но въпросната се оказала прекалено отегчителна, затова Уинслоу я зарязал и поискал да навакса пропуснатото. И първата му мисъл била да се отбие при добрия си приятел лорд Дареф.
В момента виконтът дъвчеше захаросан бадем и разглеждаше гостите. Не бе забравил двете задачи, които му предстоеше да изпълни тази нощ. Успехът на едно от възложенията щеше да докара смъртта на човек; провалът в другата щеше да докара неговата собствена гибел. Той трябваше да уреди задача, която да покрие разходите му, и да предаде съобщение на лорд Саймън Екзитър. До този момент второто оставаше невъзможно, защото въпросният не се виждаше никъде.
— Албърт, това наистина ли си ти? — Лейди Констанс се приближи към него, размахваща ветрило над гръдта си.
— Не, разбира се. Албърт Уинслоу е много по-внимателен от мен. Той никога не би чакал толкова дълго, за да поздрави такова великолепно създание. — Виконтът се поклони, взе ръката й и леко допря устни до нея.
Констанс представляваше типичната придворна дама — умопомрачителна и напълно следваща дворцовия етикет. Тя притежаваше съвършено произношение, което отсичаше всяка сричка. Мнозина се опитваха да я вкарат в леглото си, десетки си приписваха този успех. Но Албърт знаеше, че въпросните щастливци са само трима. Знаеше, защото той бе част от тях.
— Колко си отслабнал. — Дамата го оглеждаше с пакостлива усмивка. — Болен ли си бил?
— Да, болен от копнеж да те видя отново.
Тя се изкикоти — нещо, което правеше често и което представляваше най-дразнещата й черта. Особено когато го правеше в леглото. Подобна обстановка определено не насърчаваше прояви от този род.
— Ти какво прави? — Албърт умело смени темата на разговора. Той не възнамеряваше да прекара нощта в обяснения за изминалите две години. А и отдавна бе научил, че жените предпочитат да говорят за себе си. Или в краен случай за други жени. — Какви пакости си вършила през изминалото време?
Ново изкикотване, последвано от извъртане и хвърлен над голото й рамо поглед.
— Знаеш, че никога не бих направила нещо неподобаващо. — Тя премигна насреща му.
— Не, разбира се. Ти си същинско въплъщение на добродетелта.
— Ти се шегуваш, но напоследък съм точно това. Скуката ме е натикала в ъгъл на сивота.
— Но бездействието не ти е попречило да останеш в течение на клюките.
— Да видим… говори се, че баронеса Кипъл е поръчала смъртта на пуделчето на лейди Брендън, защото животното разровило розите й. Говори се, че баронесата собственоръчно удавила донесеното й куче в кристалната купа за пунш, която лейди Брендън й подарила миналата година.