— Истина ли с?
— Така и не съм виждала кучето. — Тя се усмихна лукаво.
На Албърт не му беше до смях. Убиването на пудели не се очертаваше като особено доходоносно възложение. Той бе дирил часове наред, но така и не беше открил никаква потенциална работа.
— Колкото и да е очарователна тази история…
— Очарователна? Аз я намирам за секваща дъха! — обяви Констанс и изхихика зад дланта си. — Ужасна съм, нали?
В следващия момент тя забеляза погледа му.
— Какво има?
— Надявах се, че се шегуваш, когато спомена за досадата.
— Изразих неудовлетворението си от настъпилата скука.
Педантична както винаги. Дали тя си поставяше и определена бройка дневни кискания? Може би това бе причината смехът й да се оказва толкова дразнещ: не само прекомерен, но и монотонен.
— Разочарован съм.
— От мен ли?
— Преди ти слухтеше за всичко, случващо се край благородниците, и винаги можех да разчитам на теб да чуя някоя наистина интересна новина.
— Първо, не аз самата слухтя. За тази работа си имам слугини. — Поредният дразнещ смях. — Второ… — Тя се поколеба.
— Не можеш да ми откажеш. Умирам да чуя нещо интересно.
Констанс понечи да каже нещо, но спря, насочила поглед към ръцете му.
— Къде е чашата ти?
— Вчера се прибрах късно, ако разбираш. Главата ми все още е малко мътна.
— Тъкмо причина да прогониш мъглата. — Тя стоеше със сключени пред себе си ръце и се усмихваше в очакване.
Виконтът възкликна.
— Разбира се. Извини ме. Да донеса ли и за теб?
— Би било много мило от твоя страна.
Отправен към най-близката бъчва сайдер, Уинслоу бе принуден да признае загубата на формата си. Преди той се бе справял много по-добре. Преди често бе държал допълнителни чаши край себе си, които да предложи веднага.
— Защото това е нелепо! — изкрещяваше в този момент графът на Лонгбоу. — Говорим за човек, който е мъртъв от петстотин години!
— Ти си страхливец! — изкрещя в лицето му графът на Уест Марч.
— А ти си глупец!
Двамата се бяха настанили край дъбова маса, оливащи с размахваните си чаши себе си и граф Пикъринг, заел умиротворяваща позиция между двамата. Албърт побърза да загребе черпака, като не пропусна да улови парченце ябълка, и се върна при събеседничката си.
— Пак ли за щита спорят? — попита лейди Констанс. Тя не забеляза (или не обърна внимание), че виконтът не е взел чаша за себе си.
— Хубаво е да видя, че нищо не се е променило.
— Тази година изглеждат особено решителни.
— Явно са пили повече. Та за какво ставаше въпрос?
— Да. — Жената кимна настрани. — Помниш ли лейди Лилиан?
Албърт насочи поглед към указаната част от залата, докато не откри въпросната красива жена. Тя бе облечена в бледосиня бална рокля — разкошен модел, който губеше ефект заради скованата поза на носителката си. Жената се бе вторачила право пред себе си, в някакво несъществуващо битие.
— Лилиан Травал от Оуктъншир?
— Същата. До нея стои съпругът й. Хърбърт. Той има цяла търговска флотилия. Но в случая става дума за нея. Изглежда се е забъркала в хубави неприятности.
— Да не искаш да кажеш, че тя е…
— Мисля, че е по-лошо. Не, наистина не бива да ти казвам това.
— Колко си изпила?
Констанс замълча в размисъл.
— Изобщо днес или от началото на празненството?
— Няма значение. Отпий, ако ти е пресъхнало гърлото, и продължи.
Тя отпи доста сериозна глътка.
— Може би знаеш за слуховете, касаещи връзката й с лорд Едмънд от Сансбъри. Двамата наистина бяха любовници, само че тя престана да се вижда с него още преди година. Тъй като нямаше никакви доказателства, съпругът й прие думите й, че става дума за злонамерен слух. Но неотдавна Хърбърт попита за обиците й, онези, които й бе подарил за една от годишнините им. Прояви необичайна настойчивост. Тя не можа да ги даде и заяви, че са били откраднати. А съпругът й я обвини, че тя ги е забравила в спалнята на Едмънд.
— Съвпадение?
— Надали. Тогава една камериерка й се притече на помощ и заяви, че нейно благородие ги била заела на лейди Гертруда преди няколко дни.
— А наистина ли е било така?
— Не, разбира се.
— Тогава защо слугинята е излъгала?
— Защото тя е знаела къде са обиците. Знаела е, защото самата тя ги е откраднала. Задигнала ги е от будоара на господарката си и ги е дала на барон Макманис. Въпросният се явява конкурент на лорд Хърбърт и много би искал да се запознае с митническите декларации на съперника си.