— Значи той е накарал камериерката да открадне обиците?
— Именно. Той е замислил всичко. По-късно слугинята ще постъпи на работа при него. Не се съмнявам, че заплащането й значително ще надвишава обичайното възнаграждение за съответната длъжност. Сега, за да избегне разобличаването си в мнимо предателство, клетата Лилиан трябва наистина да предаде съпруга си и да връчи исканите документи, за да си върне обиците. Единственият проблем е, че тя въпреки всичко обича съпруга си и не би искала да извърши подобно нещо. Сега разбираш защо тя изглежда по такъв начин и не е в състояние да се наслади на празненството. Аз нямам нищо общо с всичко това, но обичам да разказвам случката.
— Клюките ти отиват, госпожице.
— Зная. — Ветрилото ускори трептенето си.
— Интересно дали лейди Лилиан би предпочела да се раздели с известна сума, за да си върне обиците, наместо да подкопава делата на съпруга си.
— Разбира се, че би предпочела. Но с помощта на подобна информация за конкурента си Макманис ще може да спечели много повече от това, което тя би могла да му предложи. А и той не го прави само заради парите. Извлича удоволствие от позицията си.
— Нямах предвид да плати на него. Случайно познавам определени хора, които охотно биха се съгласили да възстановят справедливостта и да върнат откраднатото. И то на напълно разумна цена. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че е невъзможно. Макманис пази обиците добре. Не бих се изненадала, ако си ги слага нощем. Няма начин те да бъдат откраднати от него.
— Не съм толкова сигурен. Хората, за които споменах, са изключително талантливи.
Лейди Констанс се усмихна.
— Наистина ли? За какви таланти говорим?
— За таланти, които една дама не бива да обсъжда.
Тя присви очи.
— Албърт Уинслоу, трябва да кажа, че ти си пълен с изненади.
— Така е. Самият аз също притежавам скрити таланти.
— И срещу каква сума познатите ти биха проявили своите способности?
— Петдесет златни стандартни тенента.
— Наистина ли?
— Да. Нуждая се единствено от подробно описание на обиците и малка предплата. Не повече от двадесет. Тя би могла да поиска една обица, за да се убеди, че Макманис действително ги притежава. А аз бих могъл да предам въпросната обица на познатите си. Много скоро след това ще разполагаме с чифт.
— И наистина си в състояние да уредиш подобно нещо? Това би било прекрасно. Не само ще помогне на клетата Лилиан, а и тя ще ми дължи услуга. А не е нужно да ти казвам колко ценен може да се окаже подобен дълг.
— Хубаво е да се върне човек.
Стъкленокалаен трясък привлече вниманието им. Графът на Лонгбоу лежеше на пода, а Конрад Червения се беше извисил над него. Танците и музиката секнаха. Кавалерите пристъпиха пред дамите си. Някакъв пазач се приближи до Конрад, който от своя страна грабна меча му, изтегли го и блъсна войника назад.
— Жалко подобие на мъж! — изрева Конрад и размаха оръжието над главата си. — И ти си същият като страхливите си предци!
— Достатъчно! — прогърмя властен глас.
Всички се обърнаха към приближаващия се крал. Пурпурната му мантия, обшита с хермелин, се стелеше след него.
— Амрат, не се опитвай да ме спреш… — поде граф Конрад. Владетелят изби оръжието от ръката му.
— Пил си прекалено много, друже. — Негово величество погледна към рухналия. Всъщност Хефт бе изгубил правото да се нарича така, защото в този момент граф Пикъринг му помагаше да се изправи. — Също като него.
— Възнамерявам да сложа край на всичко това — отсече Червения. Думите му действително се отличаваха с алкохолно разтегляне. — Ще убия негодника.
— Няма да правиш нищо подобно. Той е един от най-добрите ти приятели.
— Той е подлец и мерзавец. Змия.
— Освен това е и твой братовчед.
— Не ме интересува.
— Отведи го — обърна се кралят към граф Пикъринг.
Четиримата напуснаха залата. Конрад не преставаше да се заканва как щял да смлати Хефт, така че целият му род щял да усети.
Още преди излизането им музикантите бяха засвирили отново и танцуващите двойки отново се подреждаха. Албърт установи, че е останал сам. Погледът му откри лейди Констанс приведена край ухото на лейди Лилиан. Двете бяха повдигнали ветрила пред лицата си. Лицето на жената в синя рокля се обърна към Албърт. При поредното отместване на ветрилото той различи усмивка.
Първата задача бе изпълнена.
Редицата чакащи коли бе заела значителна част от кралския булевард. Конете размахваха опашки и удряха копита, а кочияшите им разговаряха или се възползваха от дългото чакане, за да подремнат. Всеки от тях носеше шапка, украсена с фазаново перо. Тъй като фенерите на колите бяха оставени да светят, светлината им се сливаше в пламтяща стрела, насочена към замъка.