Ройбън започваше да разбира раздразнението на Бейл. Стоенето на едно място се оказа по-трудно от цепенето на дърва и почистването на коне. Нищо не се бе случило в продължение на часове, а нощта бе застудяла.
— За какво беше скандалът този път? — попита Гришам.
Гришам беше ветеран, който винаги го бе ужасявал. Той имаше стържещ глас, рунтави вежди и вечно набола брада. Ройбън никога не бе го виждал да се бръсне, но лицевото окосмяване си оставаше същото.
— Кой скандал?
Хилфред бе изненадан от думите му. Гришам рядко му обръщаше внимание. Но може би скуката бе започнала да се отразява и на него.
— Този между теб и баща ти сутринта. Отново те чух да се удряш във вратата. Събуди ме.
— Съжалявам. — Юношата не каза нищо повече, решил, че другият просто се оплаква.
— Е, за какво се карахте?
Ройбън объркано погледна възрастния войник. Той наистина ли иска да знае? Може би униформата бе променила статуса му не само сред пленените момичета.
— Той не искаше да се доближавам до принца и приятелите му.
— А, да. Чух за това. Извадил си късмет с връщането си. Точно биваше подготвян патрул. Ако се бе стигнало до това, щеше да ти се наложи да отговаряш не само пред баща си.
— Какво трябваше да направя? Когато един принц ти каже да го придружиш, няма как да му откажеш.
— Все ми е едно какво и защо си направил. Просто се чудех за причината, поради която Ричард блъска главата ти във вратата.
— Той беше пил — додаде юношата, без да знае защо. Баща му много пъти го беше бил и в трезво състояние. Самият Гришам също знаеше това.
Другият пазач се загледа към чакащите отвъд моста коли и прокара ръка по наболата си брада. Той имаше такъв навик.
— Баща ти не е лош човек. Просто е суров. Светът го е направил такъв, като всички ни. Той просто се опитва да те направи по-силен, за да не рухнеш при първия сериозен проблем. Разбираш ли? Така се оцелява. Светът е противно място. Позволиш ли му, той ще те убие, и то не задължително с острие или болест. Има си причина, поради която хората предпочитат да умират в битка: понякога животът се оказва по-лош. А за да имаш силен син, трябва да му удряш главата във вратата.
Това беше най-дългият разговор, който двамата с Гришам някога бяха провеждали. Затова юношата реши да се възползва от бъбривото му настроение и попита:
— А познавал ли си майка ми?
— Разбира се. Всички я познавахме. — Гришам се усети и побърза да добави: — Не в този смисъл, разбира се. Тя не беше… каквато я изкарват. Тя беше добро момиче. Мило момиче. — Той помълча. — Сигурно това също има значение. Той не иска да ставаш като нея.
— Какъв?
— Слаб.
— Защото тя се е самоубила ли?
— Някои хора не успяват да понесат ударите на живота. Те не притежават никаква броня. Роза Ройбън беше една от тях. Погледнеш ли я, можеше да видиш какво си мисли. Тя не познаваше тайните. Ако беше нещастна, плачеше. Ако беше щастлива, усмихваше се.
— А ако сърцето й е било разбито…
— Да. Виждам, че разбираш.
Вратите на двореца се отвориха. Изникналата ивица светлина открои два силуета, единият обгърнат в одеяло. Дори и от това разстояние Ройбън можа да различи Роза и баща си. Двамата бързо прекосиха двора.
— Отвеждам я у дома — каза Ричард Хилфред, с което изпревари въпросите им. Той погледна към Гришам. — Това момиче е дочуло двама мъже да обсъждат покушение срещу краля. Нали така?
Роза кимна.
— Един от тях е бил лорд Екзитър — продължи сержантът. — Той иска да я убие, затова трябва да я отведа на сигурно място.
— Екзитър? — каза Гришам. — Предател?
— Боя се, че е така. Излишно е да казвам, че бих се радвал, ако забравиш, че си я виждал, и не казваш никому, че съм напускал замъка.
Ройбън забеляза, че Гришам го гледа недоумяващо.
— Знаеш, че градът е пълен с патрули, които я търсят — каза войникът.
— Ще дойда с теб — предложи Ройбън.
— Ще останеш тук — тросна се баща му. — Това е твоят пост. — Той сграбчи сина си за ризницата и го блъсна към крепостната стена. — Поставих те на това място, за да останеш в безопасност — тихо каза той. — Затова ще останеш тук, разбра ли? Никъде няма да ходиш. Няма да навлизаш в града и в никакъв случай няма да се връщаш в замъка. Ясно?
Юношата не разбираше, но въпреки това кимна.
Ричард въздъхна и го пусна.
— Майка ти поиска от мен да се грижа за теб. Аз го сторих. Направих всичко по силите си и й се издължих. Ти оцеля. Вече си мъж. Искам утре сутринта да си спомниш, че съм те сложил да дежуриш на портата. Разбра ли?