Ройбън смяташе, че е пропуснал част от разговора. По същия начин се чувстваше, когато баща му разговаряше с него пиян. Думите, изречени току-що от сержанта, бяха напълно смислени, но въпреки това юношата не можеше да ги разбере. Въпреки това той отново кимна.
Баща му сграбчи Роза за ръката и я повлече след себе си. Докато минаваше под свода, девойката погледна назад към Ройбън. Той понечи да й каже нещо, да се сбогува. Но преди да е успял да намери думите, тя си беше отишла.
Ако някой друг, а не бащата на Ройбън я влачеше по такъв начин, тя би се ужасила. С мрачно лице мъжът я влачеше след себе си. Той по нищо не приличаше на сина си. Дали не бе излъгал?
Тя се беше успокоила в мига, в който отново бе видяла Ройбън. Дори видът на лицето му се бе оказал достатъчен, за да й вдъхне спокойствие. Девойката бе го познавала само един ден, но и за това време той бе сторил за нея повече от всички останали мъже. Той не беше зъл като тях.
Роза бе достигнала до това обобщение по времето, когато баща й бе изоставил нея и майка й. През последвалите години тя бе получила множество възможности да се убеди. Но Ройбън беше различен и неочакван. Намирането му я бе шокирало също като евентуалното откритие, че кучетата са способни да говорят. Той не просто бе специален; той беше същинско чудо. Роза се чувстваше привлечена от светлината му. По време на целия си престой в килията тя бе мислила единствено за него. Какво ли обичаше да прави? Какви ли неща му бяха неприятни? Коя ли бе любимата му? Последната мисъл бе пробождала сърцето й особено болезнено. Но именно заради нея тя го бе обикнала още повече. Ройбън бе верен. Подобно нещо тя не можеше да каже за нито един от мъжете, които бе познавала. После идваше и онзи момент на колебание.
Той пазеше първия си път за любимата си, за да го направи специален. Роза намираше това за удивително, едновременно затрогващо и глупаво. Самата тя не бе запазила добри спомени от първия си път и се стараеше да не помни и последващите повторения. Съзнанието й си бе изработило склонността да запомня само добрите моменти от живота, макар да не се справяше всеки път.
Все пак това означаваше, че Ройбън и любимата му още не бяха се опознавали по този начин. Всъщност изглеждаше, че той дори не я е целувал. В гласа му се бе долавяла болка. И в очите му също. Може би Гуен се вглеждаше по подобен начин в хората. Може би всеки притежаваше способността да се взира в душите на околните и да съзира отблясъци от истината. Гуен просто знаеше как да гледа. Или пък отделяше от времето си, за да го стори. Повечето хора не се интересуваха и не искаха да знаят. Но ако някой проявяваше искрена загриженост към друг, може би тази загриженост го караше да се вглежда в очите на обичния и да открива онова, което го измъчва — за техния поглед то ставаше видимо. С вглеждането си в очите на Ройбън Роза бе разбрала нещо за него и нещо за девойката, която той чакаше. Той й бе отдал сърцето си, но дарът не бе приет. Която и да бе тази малоумница, Роза я мразеше. Но освен това й беше благодарна за глупостта, защото самата тя бе сигурна, че се е влюбила в Ройбън Хилфред.
Баща му продължаваше да я влачи из града и тя потръпна, но това бе произтекло по-скоро от студения вятър, отколкото от мисълта. Тънката рокля не предоставяше почти никаква защита от студа, но пък и не беше предназначена за това. Под ударите на вихъра одеялото непрекъснато се изхлузваше от раменете й. Зимата наближаваше; ледените й пръсти докосваха всичко наоколо.
Тя трябваше да му благодари. Той беше баща на мъжа, когото тя обичаше, и това бе шансът й да направи добро впечатление. Роза знаеше, че има много за наваксване. Тя бе проститутка, срещнала сина му при бягството си от поредната работа. Единствено я утешаваше мисълта, че внуците му много щяха да се забавляват от тази история. Или пък не. Тя се навъси. Най-добре те да не узнават, че мама е била курва. И въпреки това тя не можа да не си представи разговора.
Благодаря ти, че ми помагаш, Ричард. Името ти е Ричард, нали? Или да те наричам татко? Да, мисля, че така е много по-мило. А и винаги съм искала да имам истински баща, защото моят избяга и остави двете с майка ми да гинем от глад. Така че никой няма да ти оспорва мястото. Представяш ли си ни пред камината, татко? Аз ще приготвям прясно уловената гъска, а малките Гуендолин и Ричард — да, на момчето ще дадем твоето име — ще си играят на пода.
— Благодаря ти, че ми помагаш.