— Млъкни. — Ричард Хилфред отново я дръпна за ръката и леко изви китката й. Той звучеше разгневен.
Може би се беше ядосал, защото говоренето можеше да ги издаде. Роза бе забравила, че е бегълка. Логично беше, че той ще бъде напрегнат. Само това му липсваше в момента: едно бъбриво момиче да докара смъртта им. Поредната грешна стъпка. Определено щеше да й отнеме много време да спечели одобрението на бъдещия си свекър. Но щом Гуен бе успяла да издигне малък дворец на мястото на онази руина, то и Роза щеше да постигне успех в това си начинание. А и Ройбън щеше да й помогне. Появата на първите внуци щеше да заздрави позицията й окончателно. Всички възрастни родители си умираха за внуци. Но за момента щеше да мълчи.
Тя се усмихна, когато си представи разговора си с Гуен.
Помниш ли какво казваше за влюбването ми?
Глава 16
— Роза е била в замъка? — каза Ейдриън. Той се бе върнал на капрата; дори дебелото палто на Дънуди не бе в състояние да спира студа.
— Това не бях очаквал. — Гласът на Ройс долетя под него.
— Това проблем ли ще представлява за нас?
— Не мисля така. Дори напротив. Нали чу, Екзитър още я търси. Моментът може да се окаже отличен.
— Никога няма да успеят да стигнат. — Ейдриън се бе загледал в девойката и войника, които бързо се отдалечаваха. Той си спомняше Роза от миналата година: тя непрекъснато му бе давала супа, а веднъж бе успяла и да я разлее отгоре му (тогава двамата много се бяха смели). Тя бе обожавала да слуша разказите му, а веднъж, малко преди да замине, боецът бе танцувал с нея. — Да ги качим.
— Тук съм заради Екзитър и колата ми трябва. Но ти върви да ги придружиш, ако искаш. В случая не ми трябваш.
Ейдриън се спусна от капрата и се приближи до прозореца. Завесата бе спусната, леко отместена от Ройсовите пръсти.
Пазачът и Роза вече потъваха в сенките.
— Ще остана — въздъхна боецът.
— Не. Върви.
— Ройс, възнамеряваш да устроиш засада на човек от висшите благороднически кръгове. Защо си убеден, че няма да се нуждаеш от помощ?
— Имам опит.
— В смисъл?
— Имаше си причина от Черния диамант да ни върнат конете. Причина, поради която хората с черни качулки все още са източник на страх в Колнора. Имам голям опит в тези начинания. На мен помощта ти няма да ми трябва. Ако наистина искаш да помогнеш, присъедини се към пазачите: те определено ще се нуждаят от повече мечове.
— Мислех, че не вярваш в добрите дела?
— Може би професорът е бил прав и започваш да ми се отразяваш.
Искаше му се да види очите на Ройс в този момент. Те надали биха му казали много, но пък боецът бе убеден, че спътникът му крие нещо. Да убедиш Ройс да мисли за друг, освен за себе си, бе като да накараш водата да потече нагоре.
Освен това на Ейдриън не му се беше понравило споменаването на професора. Той бе принудил двама им да работят задружно; едва ли не им бе извил ръцете. А подобна постъпка не беше особено мъдра, когато става дума за Ройс. Признанието му за правотата на Аркадиус бе поредният знак, че нещо не е наред.
Блекуотър свали униформеното палто и шапката и взе мечовете си изпод седалката.
— Може и да успея да се върна навреме.
— Не си давай зор — отвърна крадецът. — Както и да се развият нещата, ще имам работа за цяла нощ.
Цяла нощ.
Преди да е свършила нощта, Ейдриън щеше да си припомня тези думи няколко пъти. Той отново нахлузи наметалото си и се отправи към сенките. Щом дворецът остана зад него, боецът се затича сред магазините.
Блекуотър забави ход, когато забеляза двамата, и се задържа назад. Не беше трудно да ги следва, защото знаеше къде отиват. На няколко пъти войникът се оглеждаше, но не достатъчно. Прекараната с Ройс година бе позволила на Ейдриън да научи нови неща. А часовете, прекарани върху капрата, му бяха позволили да прецени улиците.
Двамата преминаха под арката на занаятчийски квартал и поеха сред по-мрачна улица, обгърната от по-малки домове. Тукашните обитатели не бяха достатъчно заможни, за да си позволят улично осветление; оскъдната светлина се процеждаше от замрежените прозорци, зад които седяха работниците и техните семейства. Към този блясък се прибавяха и лъчите на издигналата се луна: те заливаха улиците с призрачна последователност от противоречиви цветове. Близкото разположение на постройките благоприятстваше ехото и позволяваше на Ейдриън лесно да се ориентира по стъпките.
Какво ли беше станало в замъка тази нощ? И какво ли щеше да става тепърва? Блекуотър нямаше навика да се впуска в безплодни размишления за благородниците. Самият той не беше благородник, така че не мислеше за тях. Но срещата с Албърт бе променила това. Виконтът се бе оказал изненадващо… човешки. Макар да използваше гръмки думи, дъхът, с чиято помощ ги оформяше, бе дишаният от всички въздух.