— Кучката ме ухапа! — възкликна той и посегна да я сграбчи отново. Блекуотър трябваше да притисне острието си до врата му.
На около тридесетина крачки Ричард и шерифът продължаваха да се сражават. Личеше, че сержантът е по-добър, а ризницата прибавяше към предимството му. Противникът му се стараеше да се задържа назад и да напада само в краен случай.
— Бягай да доведеш помощ, Терънс! — изкрещя шерифът.
Пълномощникът направи крачка назад, обърна се и побягна към благородническия квартал. Ейдриън не го подгони, а прибра меча си.
Сержантът се възползва от разсейването на врага си и се хвърли в атака. Шерифът понечи да отстъпи, само че не беше достатъчно бърз. Ричард посече крака му; в следващия миг мечът му потъна между ребрата на строполяващия се.
Ейдриън скриви лице. Това вече не бе нужно. Сержантът бе победил още при разсичането на бедрото.
С окървавен меч Ричард се хвърли към Блекуотър, който повдигна ръце.
— Спокойно, аз съм на твоя страна.
Сержантът се поколеба за миг, погледна към Роза, кимна и прибра оръжието си.
— Благодаря ти. Кой си ти?
Боецът също гледаше към девойката.
— Приятел на Гуен.
— На кого?
— Управителката на нашето заведение — обясни Роза. — Преди време Ейдриън ни гостуваше.
— Заведение? — сержантът я погледна объркано.
— Да. Там живея. Където ме отвеждаше.
Той кимна.
— Да. Трябва да вървим. Благодаря ти за помощта. — Той грабна Роза за ръката и отново се затича.
Двамата притичаха през площада, където шумеше фонтан. По-рано през деня Ейдриън дори не бе забелязал водата заради градската глъчка, но в притихналата нощ струите шумяха като врящ казан.
Боецът отново пое след тях. Роклята на Роза привличаше вниманието като бяло знаме, а войнишките ботуши на Ричард представляваха същински призив. Явно времето край Ройс му се беше отразило: двамата му се струваха страшно тромави. Сега боецът можеше да разбере раздразнението на спътника си. Защо просто не вземат да извикат, че са тук?
Пред портата на бедняшкия квартал Ричард спря и се обърна. Не изглеждаше особено щастлив да види Ейдриън.
— Какво правиш?
— Помислих, че може да…
Прекъснаха го усилващи се крясъци и тичащи крака. Светлината на приближаващи се фенери разхвърля сенки.
— Остани тук и ги забави — каза сержантът. — Аз ще я отведа.
Ейдриън кимна.
— Ще се постарая.
Ричард се усмихна, за пореден път сграбчи Роза за китката и я поведе сред мизерните улички.
А боецът се обърна с лице към усилващия се шум.
— Този е един от тях! — Терънс, невъоръженият пълномощник, отново бе взел меча си и сега го размахваше към Ейдриън. Придружаваха го още трима, също цивилни, също въоръжени.
Албърт изчакваше в приемната зала, заслушан в приглушеното веселие, което пренасяха коридорите. Носеше се уханието на печено месо: най-сетне сервираха вечерята. Той се надяваше, че е приключил със задълженията си за тази вечер, за да може най-сетне да се наслади на празненството. От много време не се бе докосвал до лукса, полагащ се на потеклото му.
Виконтът събра носовете на обувките си. Последните все още му убиваха, като всички нови обувки. Кожата се нуждаеше от известно време, за да се нагоди към походката на новия си притежател.
Уинслоу се бе замислил за тези й характеристики, защото се затрудняваше да си спомни последния път, в който си бе купувал нови обувки. Четири, а може би пет години? Във всеки случай тези обувки бяха много добри. И почти си заслужаваха чакането.
Но точно сега много му се искаше да пийне нещо. Може би след успешния край на мисията Ройс щеше да отстрани забраната си. В известно отношение на виконта се струваше, че е продал душата си. Или пък свободата бе надценена? В онази ферма край Колнора Албърт бе лежал напълно свободен. Още малко свобода и би умрял.
Нямаше смисъл да убеждава Ройс и Ейдриън, че е способен да контролира пиенето си. Двамата не знаеха почти нищо за него. В негово лице бяха видели мърляв пройдоха с празни джобове, готов да продаде последната си риза за чаша ром. Те не разбираха, че не алкохолът го бе докарал до това състояние: спиртните напитки му помагаха да го преодолее. По какъв друг начин човек можеше да приеме безсилието си и неизбежността на гладната смърт? По какъв друг начин отрасналият сред дворци и крале можеше да приеме просешката гибел?
Трудно му беше да определи реакцията на Ейдриън, но за Ройс Албърт бе сигурен, че не би се поколебал да го убие. Качулатият мълчаливец излъчваше смърт. Годините сред аристократи бяха научили Уинслоу да преценява хората и да разпознава онези, които биха изтеглили оръжие в отговор на неосмислена шега. Всеки царедворец трябваше да усвои тези умения, ако не искаше да умре някоя ранна сутрин на дуел. Виконтът не бе лъгал за неспособността си да се сражава, но той компенсираше това чрез други способности. Той се сражаваше чрез мигновена преценка. И въпросната преценка му бе показала, че Ройс и преди е отнемал животи. Без колебание. Ройс нямаше да му даде възможност да се оправдае. Така че за момента Албърт щеше да кара без пиене. Може би някой ден, когато бе доказал ценността си…