— Какво искаш? Кой си ти?
Лорд Екзитър бързо крачеше към него. Той изглеждаше внушително. С дълга черна коса, пригладена назад, изящно оформена брадичка и сурови очи. Опитното око веднага бе в състояние да различи излъчването на заплаха. За него също личеше, че е убивал и ще убива отново. Онези, които притежаваха власт — истинска власт — винаги бяха ужасяващи.
От изненада виконтът почти забрави репликите си.
— Ваша Светлост. — Албърт се поклони. — Аз съм виконт Албърт Уинслоу.
Екзитър го гледаше остро.
— Кой?
— Не очаквам, че името ми ще ви говори нещо.
— Какво искаш?
— Един човек ми заръча да ви предам съобщение. Нямам представа за смисъла на думите му, но те определено ми прозвучаха необичайно. Той помоли да ви предам следното.
Ройс му бе заръчал да изрече и горната реплика, за да отклони вниманието на Екзитър от себе си. Все пак виконтът се канеше да отвори клетката на раздразнен лъв.
Албърт си пое дъх, за да изрече съобщението бързо. Важно беше Екзитър да го чуе цялото, преди да се втурне.
— Зная за плана ти — изрецитира Албърт. — Роза е при мен. Може би ще успеем да се разберем. Чакам те в карета пред двореца. Украсена е с рози. Ела сам.
— Кой е този човек? — попита лордът.
— Нямам представа. Тази вечер го видях за първи път. Той така и не ми каза името си. Странно поведение. Настоя да ви предам съобщението веднага. Щял да ви чака.
В продължение на един миг Екзитър остана загледан в него, разкъсван между объркване и гняв. Клетката бе отворена, но лъвът не бързаше да се втурва. Той се обърна към войника до себе си.
— Винс, остани с него.
Самият Екзитър се отправи обратно по пътя, от който бе изникнал.
На Албърт не се понрави натрапената компания. Той остана да стои неловко пред войника.
Хора като Винс просто се раждаха готови за войници. Очевидно бе приел заповедта на началника си буквално, защото бе застанал досами виконта. И вонеше на пот. Албърт, горд от уменията си да разчита хората, можеше да сравни взирането в него като поглед към бяла стена. Никакви нюанси и никакво разнообразие. Едно добиче би предизвикало повече интерес.
Войникът се извисяваше с цяла глава над него. Имаше голяма и грозна оплешивяваща глава, с грозно и белязано лице. Но дори и без тези обсипали кожата ивици Винс не би минал за красавец. Коя ли клетница бе родила това бебе? И как така се бе сдържала да не удави грозотилото?
Екзитър се появи отново, енергичен, този път придружен от лейтенант и още шестима охранители.
— Задръж го тук, докато се върна — обърна се лордът към Винс, а на лейтенанта заръча: — Уайлин, отвъд стената чака някакъв идиот, седнал в украсена с рози карета. Върви да го арестуваш.
Саймън Екзитър крачеше след Уайлин и хората му, но спря на прага на двореца. Останалите прекосиха двора, отминаха крепостната врата и преминаха моста. Площадът отвъд бе отрупан с карети, очакващи завръщането на своите клиенти или господари. Всяка от колите стоеше със запалени фенери. Някои от конете бяха наметнати с одеяла.
Ако не беше неочакваното съобщение, Саймън би обвинил боговете, че заговорничат против него. След изчезването на момичето той бе прекарал нощта и последвалия ден в обиколки из града, през които бе разпитвал курви и крадци. Бе упълномощил над двадесет души и бе накарал шерифите да преобърнат града с главата надолу, за да открият девойката. Но сега изникваше реална вероятност за намирането й.
Не му харесваше начинът, по който дежурните на портата се взираха странно в него.
Уайлин се бе затичал обратно.
— Каретата беше празна, сър.
— Празна?
— Вътре открихме само това. — Лейтенантът му подаде пергамент.
Казах да дойдеш сам. Говорех сериозно.
Давам ти още един шанс. Качи се в каретата. Кажи на кочияша да те откара до гробището на улица „Хартиена“. Когато те видя да пристигаш сам, ще се свържа с теб.