Саймън смачка бележката и бързо се отправи към колите. Войниците изчакваха. Кочияшът седеше нервно и се сви при приближаването му.
— Нищо не съм направил, Ваша Светлост, кълна се.
— Какво стана с пътника ти? Къде е той?
— Качи се в друга кола, но ми плати да го изчакам, сър. Каза, че щял да се върне.
— Преместил се е в друга кола? — Саймън се усмихна. — В коя?
— Премести се и замина, сър.
Екзитъровата усмивка изчезна.
— Накъде замина?
— Натам, сър. — Коларят посочи. — След площада зави наляво.
— Карай към търговския квартал. — Саймън удари по каретата, с което накара кочияшът да подскочи.
— Наистина ли възнамерявате да отидете сам, Ваша Светлост? — попита Уайлин.
Екзитър му хвърли изпепеляващ поглед.
— Не ми говори като на идиотите си.
— Простете, Ваша Светлост.
— Имаме си работа с предпазлив човек. — При получаването на съобщението Саймън се бе съмнявал, но сега бе уверен, че тайнственият непознат действително разполага с момичето. — Не е пълен идиот.
— Простете, сър?
— Няма значение. Да, ще отида сам. А ти вземи дузина войници и вървете до улица „Хартиена“. Без униформи, всеки да мине по различен път. Когато пристигнете, разпръснете се около гробището и чакайте. Чуете ли ме да изсвирвам, изхвърчате. Ще се справиш ли?
— Да, сър, но от кои постове да взема хора? Нямам право да вземам войници, дежурящи на стената, не и в нощта на подобно празненство.
— Събери шерифите и пълномощниците. Те трябва да стигнат. Повече не ми трябват патрули. Събери ги пътьом и побързай. Искам да сте заели позиции преди пристигането ми.
— Веднага, сър.
— А аз какво да правя, сър? — попита кочияшът.
— Ти чакай тук. Скоро ще ме откараш.
— Както желаете.
В приемната зала Винс все още държеше виконта под око. Последният определено изглеждаше нервен.
— Винс, върви в покоите им. Донеси меча и плаща ми. — Подир това Екзитър се обърна към виконта. — Как изглеждаше мъжът, който те помоли да ми предадеш съобщението?
— Едър. Смугла кожа. Но имаше руса коса и тънък мустак, който обгръщаше устата му. — Албърт раздвижи пръст, за да покаже. — Помня, че говореше леко завалено. По въпросите ви разбирам, че не сте се срещнали с него.
— Предстои. — Той огледа виконта. — А ти кой беше?
— Виконт Албърт Уинслоу.
— От кое имение?
Другият се усмихна срамежливо.
— Баща ми изгуби семейните земи. Аз съм благородник без собствено владение.
— Благороден скитник, най-лошият тип. Не правят нищо, не допринасят с нищо, а изсмукват кръвта на земеделците и го смятат за свое право. Прав ли съм?
— Описахте ме напълно правилно, Ваша Светлост.
— Вече не ми трябваш. Върви да изпълниш целта да се натъпчеш незаслужено.
— Благодаря ви, Ваша Светлост.
Саймън отново напусна замъка, прекоси двора и премина през портата под изпепеляващия поглед на младия постови. Сетне се покатери в каретата с розите и кресна към кочияша:
— Карай към улица „Хартиена“. Гробището.
— Както желаете, господарю.
Колата се отдели от редицата и се отправи към улиците.
Кой ли стои зад всичко това? Сигурно е онзи глупав крадец, когото пребих онази нощ. Решил е, че ще припечели нещо, като ми продаде момичето. Смъртта на тримата му съучастници очевидно не е помогнала на цилиндъра му да мисли.
Той се колебаеше дали да убие предводителя на крадците, или да го възнагради. Най-вероятно казаното от момичето щеше да определи това. Само се надяваше да не е тръгнал по лъжлива следа. И кой ли беше мистериозният гигант, избран да отнесе съобщението до двореца? Това беше проблемът със заговорите и превратите — нищо в тях не беше лесно.
Каретата спря и Саймън объркано погледна през прозореца. Все още се намираха в благородническия квартал.
— Защо спираш? Казах ти да караш към улица „Хартиена". Тя е в търговската част.
Кочияшът слезе долу и отвори вратата на купето, за да влезе.
— Разкарай се! Да не си се побъркал?
— Може да се каже. — Кочияшът беше дребен и слабоват, но очите му имаха някакво неспокойно излъчване. Още по-стряскащо бе лекото пробождане на кинжала, оказал се допрян до гърлото на пътника. — Аз имам малко приятели. Бих могъл да ги преброя на пръстите на едната си ръка и пак да ми останат пръсти. Като всичко рядко, те са безценни за мен. Така че наистина полудявам от гняв, когато някой от тях пострада. Само че ти нямаше това предвид, нали? Питаше дали съм побъркан.
Гласът му бе рязък, без никакъв страх. А същевременно думите биваха изричани тихо, почти прошепнати.