— Честно казано, тук може и да си прав. Впрочем, свири на воля. Благодарение на теб, всички патрули се оттеглиха, а благодарение на празненството, всички тукашни жители ги няма. Никой няма да чуе сигнала ти. Или писъците ти.
Глава 17
Четиримата пълномощници се приближаваха към Ейдриън. Забучените в шапките им пера бяха единственият обединяващ ги признак на униформа. А и в него съществуваше различие — един от тях го бе забол насочено напред и приличаше на бик с един рог. Блекуотър щеше да си има работа изцяло с хора от местното опълчение.
— Той ми извади оръжие! — крещеше Терънс, продължаващ да размахва меч. — Другият отведе момичето. Да се разделим и…
— Почакайте! — извика Ейдриън. — Да не прибързваме. Вие не искате да умирате, а аз, откровено казано, не искам да ви убивам.
— Остави оръжието… оръжията си на земята — заяви Терънс. — И легни по очи, иначе ние ще убиваме.
Блекуотър направи още един опит:
— Роза не е направила нищо. Тя е обикновено девойче. Освен това…
— Няма ли кой да наръга този глупак?
Останалите трима подготвиха оръжия.
Ейдриън отстъпи назад под граничната арка, отскочи и изтегли оръжията си. Четиримата го последваха.
Първият изскочил от портата се наниза на късия му меч. Сгърченото му тяло спъна втория цивилен. Него Ейдриън подмина и с другото си оръжие спря устрема на третия. Последният се поколеба, точно както боецът очакваше. Междувременно падналият се бе надигнал — това беше онзи с набученото напред перо — и вече замахваше. В удара му отсъстваше всякакво умение. Ейдриън с лекота пресрещна острието му високо с левия си меч и го наръга с десния, но не смъртоносно. А пробождането не позволи на тялото да се свлече. Тъкмо желаният ефект.
Очаквано, четвъртият видя изникващата възможност и се хвърли напред. Ейдриън извъртя прободения, съвършено разчел времето: онзи прободе другаря си. И двамата възкликнаха, прободеният значително по-силно.
Последният пълномощник издърпа острието си и гневно пристъпи напред. Той изкрещя нещо неразбираемо — бе искал да вложи смисъл във вика си, но вече не се сдържаше. Заради ужаса и яростта цивилният бе изгубил способността си да мисли. Бе изпаднал точно в онази лудост, която военната дисциплина трябва да предотврати.
Този пълномощник бе малко по-едър от другарите си, но предимствата му над тях се изчерпваха с това. Следващият му замах представляваше ожесточен и припрян удар, целящ… Не, Ейдриън не можеше да определи целта. Надали и самият противник я бе знаел. Той просто сечеше пред себе си.
Със стъпка назад и встрани боецът избегна удара. Блекуотър възнамеряваше да обезоръжи противника си и да го пощади. Може би обезумелият насреща му имаше съпруга и деца. Тази нощ той не бе излязъл да дежури с очакването, че ще умре. Ейдриън не обичаше да убива невинни хора.
Реално погледнато, противникът му не беше невинен: той доброволно бе приел тази служба, осъзнаващ свързаните с нея опасности. Но това нямаше значение. Ейдриън се чувстваше отвратително, защото бе започнал да осъзнава отсъствието на алтернатива. Беше пощадил Терънс, което бе донесло още смърт. Трябваше да сложи край сега.
— Съжалявам — каза той и нанесе бърз удар към гърдите му. Само в рамките на един миг върхът на меча прониза сърцето и се отдръпна. Мъжът го погледна объркано и беззвучно рухна на земята.
Блекуотър почисти оръжията си. Никой от противниците му не бе успял да го рани, но той бе покрит в кръв. И се чувстваше отвратително. Познатото усещане на отвращение отново бе започнало да пълзи из гърлото му и го принуди да скриви лице в отвращение. Онзи с поставеното обратно перо бе насочил празния си поглед към звездите и лежеше по гръб с леко отворена уста.
Ейдриън преглътна бавно, за да потисне усещането, а подир това си пое мъчителен дъх. Не можеше да определи точната бройка на отнетите след напускането на дома животи (поне това бе хубаво), но и не можеше да разбере причината, поради която убиването не ставаше по-лесно. Баща му вероятно би казал, че това е нещо хубаво, което показва, че той е добър човек. Но Блекуотър не се чувстваше добър.
Струваше си, напомни си той. Роза сигурно вече се намира в безопасност, а тя е невинна.
Ейдриън понечи да се затича в посоката, в която Роза и сержантът бяха изчезнали, но спря, защото забеляза Загадко да клечи на покрива на караулната.
Крадецът веднага размаха ръце:
— Нищо не съм видял. — Гласът му потрепваше леко. — Бил е някой друг… даже неколцина. Шестима негодници, които не са били тукашни, изненадали патрула. — Гилдичарят погледна към труповете. — А и никой не би ми повярвал, ако кажа, че сам човек е успял да подреди така четирима.