Тя кимна.
— Не мислиш ли, че сегашният момент е малко странен за…
— Моля те.
Гуен, обичайно спокойна и уверена, сега изглеждаше отчаяна. Умоляващото обезобразено лице представляваше покъртителна гледка.
Ейдриън протегна десницата си.
Жената хвана пръстите му. Тя изглеждаше уплашена. Нейната ръка трепереше, но въпреки това Гуен обърна ръката му с дланта нагоре, размести пръстите и се взря в дланта му.
Той изчакваше. Върху лицето й се редуваха чувства: страх, любопитство, удивление, страх и отново тревога. Нови сълзи започнаха да се събират в очите й. Тя пусна ръката му, отпусна лице в шепи и зарида.
— Какво има? — Ейдриън посегна към нея. За негова изненада жената го прегърна със здравата си ръка и силно го притисна към себе си.
След няколко минути тя се успокои и го пусна.
— Добре ли си?
Гуен кимна и обърса очи. Блекуотър замълча в очакване, но тя продължаваше да мълчи.
— Има ли нещо, което би искала да ми кажеш?
За един отвратителен, себичен миг, той си представи следните думи: Ейдриън, исках да ти призная това още от първия миг, в който се срещнахме. Аз съм влюбена, но не в Ройс… А той не би се поколебал нито за миг в отговора си. Беше хлътнал по нея не по-малко от спътника си, но освен това знаеше, че подобно предателство не само би било жестоко и несправедливо, но и фатално.
Гуен поклати глава. Въпросното раздвижване на тъмни коси остави Ейдриън едновременно унил и облекчен. Онова, което я тревожеше, най-вероятно нямаше нищо общо с него или с…
Ройс!
Той съвсем бе забравил за него. Ейдриън се надигна.
— Трябва да помогна на Ройс.
— Така е… върви… той също трябва да ти помогне.
Глава 18
Площадът в благородническия квартал бе пуст: вече бе прекалено късно за доставки и прекалено рано за гуляещите да се прибират. Цареше мрак. Ройс бе спрял каретата близо до фонтана със статуята на конник. Малцината, останали по домовете си, не смятаха за нужно да се намесват.
Ройс бе приковал госта си към статуята. Едната китка бе вързана за врата на изправения кон, другата бе прикрепена към развятата опашка на животното. Вратът на лорд Екзитър бе стегнат от въже, прекарано и около главата на краля. Глезените му бяха привързани към копитата, над земята. Тялото на Негова светлост бе увиснало над бълбукащите води.
Мелбърн бавно крачеше по ръба на фонтана и оглеждаше работата си. Беше захвърлил шапката на кочияш и еднотипното палто, за да ги замени с любимото си качулато наметало. В момента вятърът раздърпваше плащеницата му.
— Ти не осъзнаваш какво правиш! — кресна лорд Екзитър. Крясъкът бе леко задавен заради обвитото около гръкляна му въже.
— Напротив, мисля, че съм се справил по забележителен начин. Но ти не се тревожи, още не съм приключил с украсата. — Той бръкна в чантата, стояла до него на капрата, и измъкна няколко свещи. — Искам всички да те видят на връщане от празненството.
— Кой си ти?
Той често бе задавал този въпрос. До този момент Ройс бе извличал удоволствие от мълчанието си, само че делото му наближаваше края си. Време беше лордът да узнае.
— Спомняш ли си миналата нощ да си посещавал един публичен дом? — Крадецът се покатери на статуята и прикрепи запалена свещ към повдигнатото коляно на коня.
— Е, и?
— Помниш ли да си разговарял с млада жена на име Гуен Деланси, управителка на заведението?
— Разбира се.
— А случайно да си спомняш побоя, който си и нанесъл, защото тя не е знаела търсения от теб отговор?
— Това ли било? — Екзитър прихна, с което съумя да подразни Ройс.
— Без смях. — Наместо да постави следващата свещ в короната на владетеля, той отряза показалеца на десницата му.
Екзитър изрева, а кръвта му започна да се смесва с водата на фонтана.
Мелбърн запали нова свещ и се покатери по-нагоре.
— Гуен е много специален човек. Тя е мила и добра, моя пълна противоположност. Но е страдала през целия си живот. Страдала е заради хора като теб, Рейнър Грю и онзи риболовец, който извлича мрежи на борда на „Лейди Банши“. И тримата сте сметнали, че не представлява никакъв проблем да пребиете курва. Но сте допуснали грешка.
Крадецът остави свещта и се спусна надолу.
— Ще бъдеш разчекнат!
Ройс се усмихна широко.
— Не, няма.
— Не можеш да вдигаш ръка срещу мен и да очакваш, че ще продължиш да живееш.
Мелбърн погледна към кръвта, която още се стичаше от секващата внезапно кост.
— Не си изгубил достатъчно кръв, за да се замайваш. Явно просто си се объркал. Аз не просто повдигам ръка срещу теб, аз те убивам.