Той отново взе кинжала си и без видимо усилие отряза следващия пръст от десницата — средния. Екзитър отново изпищя и започна паникьосано да се мята.
— А що се отнася до залавянето ми, което ти смяташ за тъй неизбежно, боя се, че и тук грешиш. — Този пръст носеше пръстен, затова Ройс прибра и двете. — Искаше да знаеш кой съм. Умник като теб вече би трябвало да се е досетил. Естествено, намираме се на известно разстояние от Колнора. Макар да не съм убивал висши благородници, сигурно трябва да си чувал за Дъстър.
Това име отне и последната увереност на пленника. Очите на лорда бяха разширени от ужас; устата се бе сгърчила. Явно беше чувал.
— Не трябваше да посягаш на Гуен.
Крадецът прокара върха на кинжала по бедрото му, разцепвайки плътта като наденица. И взе нова свещ.
— Не можеш да ме убиеш! — извика Екзитър, когато спря да крещи. Междувременно Мелбърн бе зает да фиксира свещта върху задницата на коня.
— Поредна грешка. Както сам виждаш, твоята кръв е червена, досущ като моята.
— Не разбираш. Има заговор. — Саймън Екзитър говореше бързо, на моменти неразбираемо, защото бе стиснал зъби. — Разследвам го от месеци и Роза може да представи доказателствата, от които се нуждая, за да го предотвратя. Мисля, че тя може да посочи Салдур като един от съзаклятниците. Ако ме убиеш, няма да успея да ги спра. Епископ Салдур и църквата му са империалисти, които се опитват да придобият контрол над кралството. Убийствата вече започнаха. Неотдавна погинаха канцлер Уейнрайт и съпругата на новия канцлер. Скоро ще дойде ред на краля и на сина му. Ако ме убиеш, кралят е все едно мъртъв. И Меленгар — цял Аврин — ще умре заедно с мен.
— И по какъв начин това ще ми се отрази?
— !?
— Не ме е грижа кой е дошъл на власт. Не ме е грижа за жалките ти крале и глупави епископи. Мен ме интересува друго: ти си наранил Гуен. Едва не си я убил. Посегнал си на жената, която… която… Знаеш ли какво? Мисля, че е време писъците да заместят приказките.
И с помощта на кинжала си Ройс се зае да изработва свое произведение на изкуството.
Глава 19
Ричард Хилфред премина през портата мълчаливо, без да поглежда двамата постови. Той изглеждаше уморен, върху ръкава му имаше тъмно петно, а в задната част на табарда му зееше разрез. Под погледите на Ройбън и Гришам сержантът прекоси двора и изчезна в замъка. Тогава двамата се спогледаха; по-възрастният просто повдигна рамене.
Лорд Екзитър не бе единственият заминал — неколцина от гостите също се бяха оттеглили. Това бе предизвикало разместване в спрелите на площада карети. Но тези напуснали представляваха малцинство, празникът все още далеч не беше приключил. И на кочияшите тепърва предстоеше да чакат още.
Ройбън долови позната мелодия да долита от двореца. Юношата можеше да я разпознае, защото тя биваше изпълнявана на всеки прием, но не и да я назове. За трите години, през които бе живял с баща си, нито веднъж не бе стъпвал на някое от празненствата. Дори не бе виждал музикантите. Но можеше да си представи гостите, изпълнили огромната бална зала, красивите дами, пристъпващи изящно сред кавалерите си и под светлината на хиляди свещи. Сред тях щеше да пристъпва Ариста. Всеки път, когато дочуеше тази мелодия, младежът си представяше как принцесата танцува: грациозна, съвършена, елегантна.
Във всяка една от тези му въображаеми сцени тя бе танцувала сама, без кавалер, с известно разочарование върху лика си. В един момент принцесата неизменно се отделяше от танцуващите, за да се приближи към прозореца и да се вгледа в нощта, към конюшнята и фенера, който Ройбън оставяше до себе си. Тя се замисляше за него, останал сам сред сеното. Щеше да грабне плаща си и…
— Някой от вас виждал ли е краля? — остро попита Ричард Хилфред.
Бащиният глас сепна Ройбън. Юношата така и не бе забелязал завръщането му.
— Винс каза, че видял Негово величество да излиза заедно с граф Пикъринг, графа на Уест Марч и графа на Лонгбоу. Последните двама отново били пияни — продължи сержантът. В гласа му се долавяше напрежение.
Ройбън и Гришам се спогледаха.
— Да, кралят и останалите бяха в двора за малко — каза юношата.
— Просто се разходиха — додаде Гришам. — Сигурно са искали да изкарат пияниците на свеж въздух.
Ройбън кимна:
— Обиколиха двора, а после… — Той погледна към Гришам, но другият не се включи, а само се взря насреща му. — После тримата лордове се качиха на коне и излязоха, а кралят се прибра вътре.