— Кой ги спасява? — попита Ройбън.
— Никой — отвърна Винс. — Канцлерът нареди всички да се оттеглят в градината. Той организира верига за гасенето на пожара. Заради купчините сено и слама мястото е същински ад.
— Ройбън! Нямаш право да напускаш поста си! — кресна Гришам.
Юношата си проправи път през тълпата и се втурна към входа. През разтворените врати струеше дим. Ройбън си пое дълбок дъх и се втурна вътре. Насреща му търчаха последните слуги, притиснали одежди към лицата си. Всичко бе изпълнено с дим и видимостта бе затруднена, но до този момент пламъци не се виждаха.
Ройбън откри стълбището и се отправи нагоре. По пътя се сблъска със слизащия си баща.
— Ройбън, какво правиш? Защо не си на пост? Казах ти да не влизаш в замъка.
— Пожарът… казаха, че кралското семейство останало пленено и…
— Твой дълг е да стоиш на мястото, където си назначен! Вече си войник, а не дете! За самоотлъчването от поста си те чака най-малко бой с камшик. Нищо чудно да изгубиш длъжността си или да бъдеш екзекутиран. Само че не очаквай да ти помагам. Вече си мъж и е време да поемеш отговорност за действията си. Сега се махай.
— Но принцесата ще…
— Принцесата! Напуснал си поста си заради…
Баща му се задави от гняв и не можа да довърши.
— Веднага се връщай на поста си, момче! Това е заповед!
— А какво ще стане с кра…
— Никой не може да се качи там. Никой не може да им помогне. Кралското семейство ще умре.
Ще умре?
Ройбън отказваше да повярва. Стоеше застинал, както когато баща му го удареше, само че тази болка бе много по-остра и по-ужасяваща.
— Не — промълви той и погледна нагоре. Не виждаше огън, а и димът не беше много. — Не! — изкрещя Ройбън и се опита да продължи.
Ричард го блъсна назад.
— Току-що ти заповядах нещо!
Юношата отново се хвърли нагоре, само че този път успя да се промъкне край баща си и да продължи.
— Не се качвай!
Ройбън прескачаше по три стъпала. И тук той получаваше възможност да се възползва от преимуществото си, придобито от непрекъснатото сноване. Младежът достигна вратата до кралското крило няколко стъпала преди баща си и рязко дръпна халките, но нищо не се случи. Едва след миг той забеляза веригата.
Защо вратите са заключени… от външната страна?
Миг по-късно баща му го беше настигнал и го блъсваше към коридора.
— Глупак! Толкова е трудно да послушаш баща си. Бях те назначил да стоиш на портата, за да те предпазя. Но ти си се метнал на майка си в желанието си да захвърлиш собствения си живот. Така да бъде. И без това приключих с теб. Аз изпълних дълга си. Вече си мъж и не си моя отговорност.
— Ти… ти си сторил това? — Ройбън местеше поглед между двукрилата врата и баща си. — Ти си залостил вратите. Ти си ги оставил да умрат!
В този момент го споходи и друго, още по-вцепеняващо осъзнаване.
— Ти си запалил пожара… Но нали твой дълг е да ги защитаваш… Защо си сторил това?
— Казах ти да стоиш настрана от тях. Те са зли. Те очакват от теб да пожертваш живота си, за да ги защитиш, но ако поискаш дори една незначителна услуга в отплата, те дори не си правят труда да те изслушат. Аз се хвърлях на пътя на мечове, насочени към краля. За отплата той единствено трябваше да поръча на управителя си да не уволнява една камериерка. Или да й позволи да се омъжи за мен и двамата с нея да заживеем някъде в града. Но не — Амрат не можел да си позволи изключения. Ако отстъпел пред един, и други щели да поискат. Затова трябваше да застана очи в очи с майка ти и да й кажа, че съм се провалил. Кралят я уби, но аз трябваше да застана пред нея.
Баща му го изгледа остро.
— Ти не разбираш. А и как би могъл? Получил си всичко на тепсия — от мен! Аз бях синът на търговец на оръжия. Търговец! Сам се научих да се сражавам. Сам си спечелих място сред охраната на този замък. Сам се издигнах до сержант. Ти не можеш да разбереш, а и сега не е времето. Един мъдър човек ми показа, че не е нужно да живеем потъпкани от тях. Можех да променя нещата, за да не се окаже майчината ти смърт напразна. Майка ти беше искрата, която подпали този пожар. Огънят ще се разгърне, ще изпепели кралството и ще постави началото на нова епоха… без крале. И ние ще станем част от това — важна част. Не ми харесаха нещата, които трябваше да сторя тази нощ, но справедливостта бе въздадена!
— Неща? Какво друго си сторил? — Ройбън отново се загледа в окървавения ръкав. В ума му изникна образът на баща му, влачещ Роза подире си. — Какво си направил с Роза?
— Оказа се по-трудно от очакването. С тези тъжни големи очи и със същото име като майка ти…