— Какво си сторил с нея?
— Онова, което трябваше да бъде сторено. Ти също ще направиш това. Тази нощ ще умрат мнозина. — Той посочи към вратата. — Но никой няма да заподозре и новият свят ще продължи да настъпва. От теб се иска само да си държиш устата затворена. Аз ще имам възможността да се грижа за теб. За нас. Сега се върни на поста си и на никого не казвай, че изобщо си се качвал тук.
Ройбън дори не бе усетил как мечът е напуснал ножницата и се е озовал в ръката му.
— Дръпни се от вратата.
Ейдриън видя двореца да сияе със собствена светлина, като тиквен фенер. Стените му бяха обградени от тълпа, която се взираше към пожара. От прозорците бликаха искри, които прелитаха над двора и със съскане погиваха в крепостния ров. Големият бряст, растящ от северната страна на централната кула, също се бе запалил. Под погледа на боеца един от клоните се откърши и полетя към прозорец.
Докато навлизаше сред зяпачите, Блекуотър се загърна по-плътно с плаща си, за да скрие кървавите петна. Към излезлите от замъка се присъединяваха разбудени жители със сънени лица.
Но усилията му по проправянето на път се оказаха напразни — чакащите коли си бяха отишли; нямаше и следа от Ройс. Ейдриън не беше посветен в плана и нямаше представа къде да търси украсената с рози карета. Несъмнено спътникът му бе отвел Екзитър на някое отдалечено място, където никой не би се сетил да го търси. Но имаше вероятност лордът да не е захапал примамката, подхвърлена от Албърт. Дали Ройс беше запалил пожара? Дали наистина крадецът бе подпалил цял дворец, само и само да прогони един човек? Беше ли способен и на това?
Ако някоя гадинка те ухапе, ти не си правиш труда да я хапеш на свой ред, обичаше да казва приятелят му. Просто я премазваш, за да се подсигуриш, че никога повече няма да те тревожи. След като сме склонни да постъпваме по такъв начин с насекомо, което не може да ни навреди, защо един враг, който би ни убил при първа възможност, да получава по-различно отношение?
Най-лошото в примерите на Ройс бе това, че Ейдриън не можеше да отвърне. Макар да знаеше, че отговор съществува.
Тъй като той нямаше какво да прави, а се чувстваше изцеден емоционално и физически, боецът се присъедини към зяпачите. Няколко години бяха изминали от последния опожарен замък, който бе виждал. Този беше петият — и първи, в чието подпалване Ейдриън не бе взел никакво участие. Колко ли от гостите бяха погинали сред пламъците? И дали Албърт се намираше сред тях?
Надяваше се, че някъде в града все още е останала пивница — тази нощ Блекуотър нямаше да може да заспи, без да пийне нещо. Но за момента той оставаше неподвижен и вдъхваше миризмата на дим, изтласкала уханието на есен. Пушекът му навяваше спомени за уют край лагерния огън или край камината. Само че тази нощ щяха да горят хора.
— Гледай ти. — Ричард се усмихна, видял меча в ръката на Ройбън. — Крайно време беше да ми се опълчиш. Бях започнал да се чудя за настъпването на този момент. Само че не си избрал нито подходящото време, нито подходящото място. Става дума за нещо изключително сериозно. Връщай се на поста си.
Ройбън, който до този момент никога не се бе осмелявал да противоречи на баща си, повдигна оръжие.
— Казах да се отдръпнеш.
Изглежда баща му беше видял нещо ново в очите му, защото изтегли собственото си оръжие.
Ройбън замахна.
Той не искаше да убива баща си, просто искаше да го накара да отстъпи от вратата.
Сержантът отрази удара му.
Юношата отново атакува. Ричард отби и тези замахвания.
— Виждам, че си се учил някъде. Това е добре — небрежно заяви баща му. Никакво притеснение. Тогава, с вида на започнал да се отегчава човек, той стовари меча си близо до дръжката на Ройбъновото оръжие. Неочакваната вибрация изтръгна оръжието от ръката му. Красивият подарък от принца издрънча върху стълбите и баща му го изрита.
— Хилфред!
И двамата се извърнаха, за да видят затичания нагоре канцлер, стиснал меч. Пърси Брага погледна към вратата, а после спря погледа си на тях.
— Той е заключил кралското семейство! — каза Ройбън. — Баща ми е предател.
— Виждам — отвърна Брага, който в този момент оглеждаше оръжието в ръката на сержанта и падналия на земята меч.
— Лорд Брага, аз… — поде Ричард.
— Бягай! Доведи помощ! — изкрещя канцлерът към Ройбън и замахна към баща му.
Сержантът успя да се защити в последния момент.
Юношата веднага се хвърли надолу. Едва не се препъна, но успя да се задържи на крака и продължи да тича към изхода. Озовал се на двора, той изкрещя: