— Кралското семейство е останало заключено! Канцлерът се нуждае от помощ! Той е на върха на централното стълбище!
Зяпачите останаха неподвижни, загледани в димящите прозорци. Никой не помръдна.
— Канцлерът се нуждае от помощ! — отново извика Ройбън.
Двама от най-близките войници — Винс и Гришам — този път реагираха. Останалите продължаваха да се взират. Юношата се отказа и се затича към склада за дърва, където откри брадвата, забита в една цепеница, точно където я бе оставил вчера. С едно движение той я отскубна.
При завръщането си той откри канцлер Брага, Гришам и Винс да излизат от двореца, кашлящи.
— Никой да не влиза! — нареди Брага. — Пожарът… — Той се задави. — Пожарът се е разпространил.
— Момчето каза, че имало заговор — кресна някой от тълпата.
Канцлерът кимна.
— Сержант Хилфред призна, че е подпалил пожара по заповед на лорд Саймън Екзитър. Екзитър възнамерявал да убие кралското семейство, за да получи трона. Аз обявих сержанта за предател. — Той повдигна окървавения си меч. — И го екзекутирах на място.
Ройбън спря. Баща ми е мъртъв? Той трябваше да почувства нещо. Но не успя.
Юношата отново погледна към замъка. От прозорците се издигаше дим. Черни облаци се изнизваха и от главния вход, през който се долавяше сияние.
— Ами кралят? Кралицата? — попита Винс.
Пърси Брага поклати глава.
— Вратите към техните покои са запечатани и огънят е плъзнал. Разпръснатата за украса слама е пламнала веднага. Вече е прекалено късно да го спасим. Стълбището вече е недостъпно. Чисто самоубийство би било да се опитваме да ги спасяваме. Освен това се боя…
Той се поколеба.
— Боя се, че вече всички те са мъртви.
Всички те са мъртви.
Роза, баща му, майка му, а сега…
НЕ!
Ройбън се затича отново.
— Спрете го! — изкрещя Брага, докато юношата се хвърляше към вратата. Винс скочи и повали младия си колега на земята. Ройбън успя да се изправи и продължи да се бори.
— Все още не е късно! Просто трябва да…
— Не, момчето ми. — Заговорилият бе старец, слабоват и белокос, облечен в свещеническа одежда. Той стоеше сред предните редици на зяпачите и наблюдаваше как замъкът гори. Гласът му бе бащински: не напомняше гласа на Ричард, а звучеше по начина, по който според Ройбън би говорил един баща. — Прекалено късно е. Само ще докараш собствената си смърт.
— Пусни ме! — кресна Ройбън.
— Не бива да правиш това, синко. — Винс нямаше никакво намерение да го пуска.
— Не съм ти син! Вече не съм ничий син!
Заради Пикъринговото обучение Ройбън бе придобил известна увереност с меча, но брадвата си оставаше най-силната му страна. Юношата отново замахна назад с дръжката, както когато Хорацио се бе опитал да го задържи. Ударът уцели стомаха на Винс, който се преви с изкаран въздух. Преди някой друг да е успял да го спре, Ройбън скочи в драконовата паст, която до съвсем скоро бе изпълнявала ролята на главен вход.
Не е възможно тя да е мъртва!
Тази мисъл бе по-скоро израз на желанието му. Той искаше да вярва това — трябваше да вярва. Бе изгубил всичко останало. Нямаше да изгуби и нея.
Огънят действително бе плъзнал по стълбището. Сламките бяха подпалили висящите банери. На свой ред платът бе пренесъл пламъците към дървения таван.
Отбягвайки искри, Ройбън успя да достигне върха на стълбището. Пред вратата лежеше баща му, пребледнял, по лице.
Юношата замахна и с все сила стовари брадвата върху вратата. Но и последващите му удари не успяха да засегнат масивния дъб. Така никога нямаше да успее. Той насочи усилията си към самата верига — към катинара й. При всеки досег на острието катанецът хвърляше искри, но и неговият метал оставаше неподатлив.
Беше безнадеждно.
Той захвърли брадвата и изрита вратата. А после сведе поглед към баща си и изкрещя:
— Негодник! Как си могъл да го направиш?
Да го направиш…
Младежът рязко се обърна към веригата.
— Наистина си го направил, нали?
Той коленичи и започна да претърсва трупа. Знаеше къде точно да търси. Откри ключа в третата кесия, прикачена към колана му.
Ройбън го пъхна в ключалката и отправи гореща молитва към Новрон. Бе възнаграден с изщракване, подир което веригата се освободи. Младият войник захвърли катинара, дръпна веригата и блъсна вратите.
Насреща му скочи облак задушлив дим, накарал го да се превие. Този му ход се оказа успешен, защото въздухът близо до пода беше по-свеж. Хилфред можеше да види слоевете, на които пушекът се движеше: край тавана беше най-гъст. Гоблените по коридора пламтяха с пъстроцветни пламъци.