Той се нагълта със затоплен въздух и продължи напред.
Ройбън никога не се бе качвал на най-горния етаж на двореца, където се намираха покоите на кралското семейство, и си нямаше представа за значението на отделните врати. Но в този случай предишните познания не биха му помогнали отново, защото пушекът почти го ослепяваше. Хилфред блъсна първата попаднала му врата. Зад нея се оказа параклисът на краля. Това помещение не гореше и бе пълно със свеж въздух, което му позволи да поеме нов дъх.
Следващата блъсната врата се оказа спалня. В нея също се виждаше ясно: не само заради слабото наличие на пушек, а и защото пред прозореца имаше горящо дърво. Тук имаше скрин, гардероб, внимателно сгъната върху канапе рокля. А върху леглото се издигаше купчина завивки. Кестенявата коса на Ариста бе покрила възглавниците.
Ройбън я разтърси и започна да я издърпва от леглото.
Тя се сгърчи.
— Престани!
Хилфред понечи да я хване отново, а тя започна да рита и дере.
— Моля ви, принцесо, трябва да дойдете с мен.
Ариста премигна насреща му и се закашля; в следващия миг тя забеляза пламтящото пред прозореца дърво. И изпищя.
— Замъкът гори. Трябва да се махнем.
Един от горящите клони се откърши и влетя през прозореца, хвърляйки искрите си по килима.
Принцесата продължаваше да се бори и размахва юмручета насреща му. Хилфред не й обърна внимание, а дръпна юргана, хвърли го над главата й, взе я на ръце и изтича навън.
Коридорът се бе превърнал в огнен тунел. На стълбището пламъците бяха спаднали, тъй като нямаха какво да изгарят. Но дървеният таван — подът на таванските помещения — пламтеше ожесточено; огънят продължаваше да се разгръща. С бързи крачки, които бяха по-скоро скокове, Хилфред се спусна долу и изхвърча от замъка. Навън той се спъна и рухна пред струпаните благородници, войници и слуги.
При падането принцесата изпълзя от юргана и се изправи, обръщайки се към замъка. Едва сега тя започваше да идва на себе си.
— Майка ми! — изкрещя Ариста. — Спасете майка ми.
Никой не помръдна.
— Спасете я! — изрева принцесата и рухна на тревата. Върху зачервените й бузи блестяха сълзи.
Отново нямаше реакция.
— Не можем, Ваше Височество. Прекалено късно е.
Ласкавият епископ изрече и тези думи. Ройбън реши, че предпочита острите сопвания на баща си. Тонът на епископа бе успокояващ и насърчителен, но под всичко това се криеше отрова. Отвратителна беше склонността му да се отказва предварително. Защо всички толкова бързат да оплачат все още живите?
— Съжалявам — каза канцлер Брага.
Ариста смаяно се взираше в тях. Тогава тя премести погледа си върху Ройбън.
— Моля те — тихо промълви тя. — Майка ми…
— Ройбън, недей!
Хилфред така и не бе разбрал кой изкрещя подире му в онзи момент: Брага, епископът, Гришам… Във всеки случай юношата отново се бе озовал сред пламъците.
При последното си влизане Ройбън можеше да заяви, че канцлерът е прибързал да представя двореца като непреодолим огнен капан. Голям процент от градивния материал на крепостта представляваше камък; пръснатата украса бе пламнала бързо и също тъй бързо бе изгоряла, без да остави особен дим. Но сега вътрешността на замъка бе подобаващо гибелна. Дървеният скелет бе пламнал; от дълбините долиташе непогрешимият рев на огън. Пожарът навлизаше в зрелостта си: гласът му беше укрепнал.
Хилфред трябваше да заслони очи от ярката светлина. Над него се сипеха искри; малкото останали гоблени отдавна бяха рухнали и в момента пламтяха на стълбите. Налагаше му се да ги прескача с все ризницата си.
Кралският етаж този път бе почернял от гърчещ се дим. Ройбън се отпусна на четири крака и запълзя, запомнил свежестта край пода. В настоящия случай и това не предотврати задавянето му. Очите му започнаха да се насълзяват, гърлото му се пълнеше със сажди в напразно търсене на въздух.
Скоро той можеше да види единствено пода пред себе си. Обгърна го паника заради осъзнаването, че повече не може да си поема дъх. Наложи му се да долепи лице до самия под и да вдъхне. Слава на Марибор, там все още имаше въздух, макар и нажежен.
Едва сега Хилфред забеляза треперенето си. Подът под него беше горещ; от толкова близо момчето можеше да чуе пращенето на пламъците от другата му страна. Този път наистина беше прекалено късно.
Той щеше да изгори жив недалеч от тялото на баща си.
Не. Най-напред ще умра от задушаване.