Хилфред затвори очи. Трябваше — димът ги глождеше нетърпимо.
Колко ли вдишвания ми остават?
Той се закашля, приближи лице до пода и вдъхна.
Поне още едно.
Бе я спасил. Поне това бе успял. Роза и баща му бяха мъртви, но Ройбън бе успял да стори поне едно добро дело. Може би предстоящата му смърт щеше да се окаже за добро. Иначе щеше да присъства на заминаването на омъжената Ариста и да остане завинаги сам. Той бе изживял момента си. Явно това беше единствената причина за съществуването му — причината, поради която Марибор си беше губил времето с него. Подобен човек не би имал полза да се учи да се сражава или язди, не би имал полза от приятели, майка и баща. Тези неща не му бяха необходими, за да спаси принцесата в една студена есенна нощ. Не му трябваше и дълъг живот.
Той си помисли за Роза.
Не трябваше да се отдръпвам. Ако бях знаел колко малко време ни остава…
Над него пропука греда. Строшаването й прозвуча като гръмотевица. Хилфред зачака, но нищо не се стовари отгоре му.
Ройбън си пое пореден дъх, притиснал устни към пода. Никога до този момент не бе отдавал подобна близост на дъските.
И никога нямаше да успее да достигне кралицата. Дори и да успееше, щеше да намери единствено трупа й, задушил се в съня си. А ако по някакво чудо все пак я завареше жива, нямаше да успее да я изведе. Вече почти не бе останал въздух.
Ако бе по умен, той щеше да е наквасил табарда си от кладенеца на двора. Омотан около лицето му влажен плат вероятно би помогнал. И все пак…
Хилфред се огледа. Той стоеше точно пред вратата на принцесата. Клонът, строшил прозореца, все още гореше.
Ройбън запълзя към стаята. Към леглото. То също пламтеше. Горещината опърли косата му. Той протегна ръка, оказала се в близост до почти непоносима жежкост, и започна да опипва. Пръстите му напипаха металния ръб на пълното нощното гърне.
Юношата разкъса туниката си, нагъна я и я потопи. През импровизираната маска въздухът имаше ужасен вкус, но можеше да се диша.
Той отново си помисли за кралицата. Но щеше да има само един шанс да избяга.
— Съжалявам — тихо прошепна Хилфред.
Младият пазач изля гърнето върху главата си и слепешком се затича обратно, доверил се на паметта си. На няколко пъти се блъсна в стените. Коридорът изглеждаше прекалено дълъг. Ами ако съм се заблудил? Може би навлизаше по-дълбоко в замъка, за да умре заедно с кралицата. В следващия момент той стъпи върху нещо меко. Трупът на баща му. Не се беше заблудил.
Слепешком той продължи напред — предпазливо, за да не падне по стълбището. Трудно му беше да удържа паниката си и желанието просто да се втурне напред. Дрехите и косата му вече бяха изсъхнали. По кожата му пълзяха неприятни тръпки: горещината го изсушаваше. Много скоро той също щеше да пламне, а може би вече гореше. А стълбите все така не идваха. Явно все пак се беше изгубил. Ужасът успя да го надвие, но успя единствено да го накара да спре. Юношата застина. Страхуваше се да помръдне.
На прав път си, Ройбън. Не спирай. Почти си се измъкнал. Бягай напред!
Той го стори.
Сега завий надясно. Почти си стигнал до стълбите. Точно така. Вече си на стълбището, но ще трябва да прескочиш огъня. Скачай!
Хилфред се хвърли напред и полетя във въздуха. В този миг на безтегловност той се почуди за източника на гласа. Коя беше тази, която му помагаше, достатъчно луда, за да влезе в горящия дворец заедно с него? Нямаше значение. Надяваше се, че тя е била права.
Тълпата край Ейдриън се сгъстяваше. Сигурно цялото население на благородническия квартал, а може би и целият град, се струпваше да наблюдава спектакъла.
В общество, където облеклото представляваше главен отличителен белег на отделните касти, тази тълпа изглеждаше необичайно еднородна. Между бедни и богати не съществуваше почти никаква разлика — с изключение на гостите на празненството, почти всички бяха наизлезли от домовете си по нощни ризи. Липсваха обичайните жакети, панталони, рокли и туники. Изглеждаше, че армия призраци е обградила крепостния ров. Отблясъкът на пожара танцуваше по лицата им: застинали в удивление като изгубени души.
Целият дворец бе обгърнат от пламъци. Водата на рова се превърна в ярко огледало. Някъде кънтеше метал. Сигурно някой черпак бе изпаднал върху тенджера, но този звук се оказа достатъчен. Ейдриън отново се пренесе сред пламъците на бойното поле, където крещяха умиращи. Под звуците на тромпети и барабани громоляха копита. Разнасяха се стенания.
Той бе покрит в кръв. Винаги беше покрит с кръв. По тази причина увиваше дръжките на оръжията си с ивици груба кожа: кръвта беше изключително хлъзгава. Ейдриън винаги бе се втрещявал от количествата червена течност, които тялото можеше да побере. Хората бяха торби с течност, които се пръсваха при най-малкия разрез и изливаха черва. Около него се издигаха трупове. Сред тях имаше и коне. Те също бяха подобни торби, само че се нуждаеха от повече време, за да издъхнат. Едрите им хълбоци трептяха; от муцуните им се издигаха облаци. Без значение колко е уморен, боецът винаги проявяваше милост към повалените коне, край които минеше. Искаше му се да може да отправи молитва към тях, само че можеше да повтори единствено думата, въртяща се из главата му. Съжалявам.