Тя бе вперила поглед във вратата, търпеливо очаквайки разбиването й. Бе си казала, че всичко ще бъде наред. Бе казала същото и на останалите.
Никоя от тях не й беше повярвала.
Те не почукаха — калианката и не очакваше, разбира се, макар че публичният дом изглеждаше достоен за уважение, особено сред околната пустош. Гуен и останалите бяха свършили удивителна работа. На мястото на някогашната руина се издигаше съвсем нова постройка, макар и недовършена: винаги се намираше нещо за доизпипване. Тъмнокосата жена бе неизчерпаема откъм идеи. Понастоящем замисляше да огради двор и да украси спалните с лайсни. Освен това не бе зарязала мечтата си да боядиса цялата сграда в синьо. Но дори и сега това беше най-красивата постройка в тази част на града.
Но за войниците мястото пак си оставаше бардак.
Поне те отвориха вратата, а не я разбиха — и за това Гуен им беше благодарна. Вътре влязоха десетина мъже в ризници. Шлемовете им блестяха под светлината на факлите.
Тя почти не разпозна Итън под целия този метал.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя. Нелеп въпрос, но пък съответстващ на нелепа ситуация. Дузина войници бяха застанали срещу жена с патерица, счупена ръка и подуто лице.
— Всички вие сте арестувани за убийството на лорд Саймън Екзитър, велик конетабъл на Меленгар.
Гуен не разпозна заговорилия. Той беше старичък, набит и с дълга брада. Местният шериф Итън бе единственият й познат сред нашествениците. Него калианката познаваше отдавна, още от идването си в Медфорд. Не можеше да каже, че изпитва симпатии към него, но уважаваше работата му: Итън поне полагаше усилия да проявява справедливост. В момента шерифът също изглеждаше разгневен, подобно на останалите, но неговият гняв не беше насочен към нея.
— Гуен? — пискливо запита Мей, притичала напред, за да я прегърне.
Джолийн и Аби също се притиснаха към нея. От стаите започнаха да надничат още лица.
Груби ръце изтръгнаха Мей. Останалите жени също бяха заловени. Гуен бе последната извлечена (при което тя изтърва патерицата си). Трябваше да взема одеяло, осъзна тя в мига на първите ледени тръпки. Повече от едно.
Задните врати на затворническата кола бяха отворени; жените биваха изблъсквани именно там. Гуен бе свила лице от болка. Все още не се бе възстановила достатъчно, за да понесе подобно грубо съпровождане. Как ли щеше да се качи в колата? Невъзможно беше да се издърпа на ръце. Най-вероятно предстоеше следващ побой. Някои от войниците изглеждаха особено гневни: те нямаше да проявят интерес към причините, поради която тя не е способна да заеме мястото си.
Джолийн бе застанала на ръба, протягаща ръце да й помогне, само че се оказа блъсната назад. Всички останали жени получаваха подобно отношение. И тъй като раздразнените войници нямаше върху кого да изкарат гнева си… Някъде напред Ета изпищя; Мей плачеше.
Ръбът на каросерията стигаше до кръста на Гуен. За изкатерване не можеше да става и дума. Но миг по-късно я повдигнаха нечии ръце. Внимателни ръце.
— Имаш изключително лоша седмица, Гуен.
Итън изрече само тези думи, но в очите му тя видя състрадание, дори тъга. Той не очакваше да я види отново. Беше убит важен благородник. Съответно, някой трябваше да си плати. Някой трябваше да умре.
Гуен се настани между Мей и Джолийн и внимателно опря гръб на стената.
— Всички ли ще умрем? — с треперещ глас попита Аби.
Никой не отговори. Когато вратите зад тях бяха затворени и заключени, Гуен затвори очи и започна да се моли, че онова, което бе съзряла върху дланта на Ейдриън, ще се окаже истина.
— Ририя — почти безмълвно прошепна тя.
Скрит сред уличните сенки, Ройс наблюдаваше как колата потегля. За един кратък момент на лудост той осмисляше опит да я освободи.
Той беше идиот.
Той бе допуснал грешка в преценката си, за което Гуен плащаше.
Ройс не бе свикнал да се оправя с нежеланите последици: по-рано никога не бе имал какво да губи. И в случая грешката му бе струвала скъпо.
Най-напред трябваше да се е погрижил за отвеждането на Гуен. И изобщо не трябваше да оставя всички онези послания. Мелбърн не го биваше в измислянето на подобни планове. Това беше стихията на Мерик.
Виж, някогашният му колега и приятел бе същински гений, станеше ли дума за планиране. Ройс бе свикнал да се бори със света, да стои изправен срещу вятър, който неизменно вееше в лицето му. Мерик се носеше по вятъра и направляваше въздушните течения по своя воля. Правилната дума, изречена в правилния момент, е в състояние да стори чудеса, бе обичал да казва той. Просто трябва да откриеш същинското влияние, откъде идва то и в коя посока отива. И беше се опитвал да учи партньора си с помощта на водни аналогии. Ако излееш чаша вода във фуния, знаеш със сигурност къде ще се окаже течността, знаеш и по какъв път ще поеме.