Стивън се вгледа в рисунката на своята съпруга.
— Напълно възможно е този лъв да е от герб. Спомняш ли си нещо повече за него?
Розалинд поклати глава.
— Образът изведнъж се появи в главата ми.
Той прокара пръст по сложно изрисувания инициал.
— Дали истинското ти име започва с М? Мери? Маргарет?
Младата жена изхълца и отстъпи назад; лицето й пребледня.
— О, Боже! Това беше грешка. Не трябваше да идвам тук.
Съпругът й я прегърна през раменете, като се питаше какви тъмни спомени бе пробудил у нея с последните си думи.
— Прибираме се вече — рече успокояващо той. — Всичко е наред, Розалинд. Каквото и да се е случило тогава, сега всичко е наред.
Тя вдигна към лицето му замъгления си поглед и промълви:
— Никога повече няма да бъде наред.
Говореше на френски.
Колко глупаво бе постъпил, като се съгласи да я доведе тук. Прегърна я и я поведе обратно към пристана.
— Скоро ще отплуваме по реката и след това се прибираме. Никога повече няма да се налага да идваш тук, розичке. Никога.
Тя се движеше слепешката, като понякога се спъваше върху неравната земя. Погълнат напълно от нея, Стивън забрави да следи какво става наоколо им. При следващия завой едва не се сблъскаха с някакъв едър мъж, стиснал заплашително бляскав нож в дясната си ръка.
— Дай ми златото, шефе — заяви заплашително той. Беше висок и широкоплещест, и вонеше на уиски. — Видях те, като даде на старата Моли, но се обзалагам, че имаш още много. — Устата му се разтегна в усмивка, която разкри няколко липсващи зъба. — Действай бързо, за да не заколя теб или твоята дама.
Погледът му се премести към Розалинд и не се отклони от нея.
Тя отстъпи зад съпруга си и извика:
— Не. Не.
Гневът, който се бе набирал в него от мига, в който бяха стъпили в този квартал, избухна светкавично в смъртоносна ярост. Ритна ръката с ножа и той се завъртя във въздуха. После събори пияния със силен удар в брадичката.
Крадецът изрева някакви псувни. Стивън извади пистолета, махна предпазителя и го насочи между очите на непознатия. Пръстът му вече се бе допрял до спусъка, когато забеляза ужаса в налетите с кръв очи насреща си. Бедният нещастник.
Напомни си, че когато човек влиза в гнездо на змии не трябва да се изненадва, ако се натъкне на отровна гадина, и отпусна ръка.
— Намери си някоя почтена работа — рече ледено той.
Двамата лакеи, на които бе казал да вървят на известно разстояние зад тях, се появиха иззад ъгъла. Разбрали, че господарят им има неприятности, те се затичаха към тях.
— Ваше височество, добре ли сте с херцогинята? — възкликна по-високият, силно пребледнял.
— Нищо лошо не е станало. Но вземете ножа на този човек. — Посочи с дулото на пистолета към падналото оръжие. — Изтръгнеш ли отровния зъб на змията, вече не може да те ухапе. — Спусна предпазителя и върна пистолета и джоба на връхната си дреха, след което се обърна към съпругата си. Прегърна я отново и рече: — Е, да оставим това място на плъховете, а?
Тя не отговори. Цялото й тяло трепереше. Въпреки високия си ръст в този момент изглеждаше като изгубено крехко момиченце. Той я привлече към себе си и зашепна успокоителни слова, изпълнен с желание да я закриля и пази.
Тогава тя вдигна очи; лицето й беше неестествено спокойно.
— Непрекъснато показваш нови, неочаквани таланти, Стивън. Ако ти беше по-малкият син, отишъл в армията, щеше да се справиш много добре.
Херцогът осъзна, че в момента ставаше свидетел на едно почти свръхестествено усилие да се загърбят страхът и мъката. Може би точно така бе успяла да преодолее преживените ужаси.
— Никога не е излишно да знаеш как да се защитиш — отвърна той.
Стигнаха до чакащата ладия все така прегърнати. Този път лакеите се движеха много по-близо.
Но макар да се бяха измъкнали от мизерния квартал, Стивън се съмняваше, че Розалинд щеше да се освободи така лесно от тъмните спомени, пробудени от това посещение.
Глава 25
През първата част от обратния път Розалинд се затвори в онова ъгълче на своето съзнание, където бе научила да се крие по време на детството си. То бе изпълнено със светлина, която я заслепяваше. Нищо не можеше да я нарани там. Постепенно излезе от този вътрешен свят. Помнеше какво се бе случило, но чувствата, които бе изпитала, не можеха вече да я наранят.
Когато си даде сметка, че Стивън я съзерцава с безкрайно съчувствие, тя се усмихна и го хвана за ръката.
— Разкажи ми нещо за корабите, пуснали котва ей там край митницата.
На младия мъж му олекна и започна да й показва с удоволствие това, край което минаваха. Когато се озоваха на най-оживеното място, обградени от лодки и ладии, херцогът рече: