— Ако не си уморена, бих искал да ти покажа едно място край „Ковънт Гардън“.
Тя прие с радост този повод да отвлече мислите си в по приятна посока, и отвърна:
— Ще бъде удоволствие за мен.
Вгледа се дали Стивън не изглежда уморен, но той беше във форма. Очевидно му се отразяваше добре да се разправя с негодници. Слязоха до новия мост „Ватерло“, а слугите продължиха с ладията. Херцогът нае двуколка, която ги понесе към „Ковънт Гардън“.
Когато стигнаха до препълнения с народ пазар, Стивън даде сигнал на кочияша да спре и му плати да ги чака. Двамата се озоваха пред малък театър.
— Театър „Атиниум“ ли? Никога не съм чувала за него.
— Беше затворен години наред. Помислих, че ще ти бъде интересно да го видиш поради историческата му стойност. Той е последният оцелял от лондонските театри, построени след премахването на забраната на пуританите върху театъра. Издигнат е след завръщането на Чарлз II на престола. Другите са или изгорели, или съборени.
Стивън се приближи до малката врата вдясно от главния вход и почука силно.
Докато чакаха, откъм пазара се появи малка цветарка с кошница цветя в топли есенни багри. Тя прецени младия мъж с един поглед и извика:
— Цветя за прекрасната дама, сър? И подаде приготвения букет.
Беше избрала добре целта си. Херцогът плати щедро за цветята и ги поднесе на съпругата си с усмивка:
— Страхувам се, че тук няма рози.
— Един свят, в който има само рози, не би бил толкова интересен. — Скри лице в уханните есенни цветя. — Благодаря ти, Стивън. Толкова добре се грижиш за мен.
Устните му се изкривиха.
— Ако беше наистина така, никога нямаше да те заведа сред онази мизерия.
Розалинд потръпна, тъй като нещо тъмно и заплашително се размърда под грижливо изграденото й спокойствие. Въпреки това поклати глава.
— Добре стана, че отидох. — Усмихна се печално. — Но признавам, че преживяването не беше приятно.
В този момент вратата на театъра се отвори и на прага се появи възрастен мъж с парче сирене в ръце, съпроводи от хрътка с тъжен поглед.
— Да?
— Аз съм Ашбъртън — представи се Стивън. — Съжалявам, че прекъснах обяда ви. Ако вие сте мистър Фарли, пазачът, би трябвало да сте информиран за предстоящото ни посещение.
— О! Да. — Фарли отстъпи встрани, за да направи път на младата двойка. Преди да влезе в бедното фоайе, херцогът разреши на хрътката да го подуши и да даде одобрението си.
— Имате ли нещо против да огледаме сами?
— Както обичате, сър. Аз ще бъда отзад в зимната градина.
Пазачът отхапа от сиренето и тръгна по страничния коридор; хрътката го последва мързеливо.
Розалинд влезе в залата. Тя беше слабо осветена от намиращите се високо над пода прозорци.
— Какъв симпатичен театър — възкликна тя, като оглеждаше с опитно око сцената и седалките. — Достатъчно голям, за да побере внушителен брой посетители и същевременно — не толкова просторен, че да принуждава актьорите да викат. Не е като „Дръри Лейн“, който е красив, но в сравнение с него повечето плевници изглеждат уютни.
— Тъй като „Атиниум“ не е кралски театър, той е сменил множество управители и различни видове забавления.
Младият мъж тръгна по лявата пътека между редиците седалки без облегалки.
— Липсата на някакъв сериозен успех го е спасила от събаряне и изграждане наново като по-голям театър от рода на „Ковънт Гардън“ или „Дръри Лейн“. Винаги ми е било приятно да идвам тук на представления и съжалявах много, когато го затвориха.
Херцогинята кихна.
— Има остра нужда от смяна на мебелите…
— Абсолютно вярно. — Стигна до мястото за оркестъра. Тясна редица от столове покрай стената стигаше до сцената. Обърна се и протегна ръка. — Иполита, ще дойдеш ли при мен?
Животът бе много по-прост, когато той беше мистър Аш, а тя — пътуваща актриса. В желанието си да се върне към това, дори само за няколко минути, тя наметна пелерината си като кралска роба, придоби царствения вид на кралицата на амазонките и пое ръката на съпруга си:
— За мен е удоволствие, скъпи ми Тезей.
Изкачиха се на сцената така, както се появяваха в първи картина на „Сън в лятна нощ“. Стивън обаче смени ролята си и започна да я целува по театралния начин, както бе правил като порочния херцог в „Мнимият любовник“. Само дето сега, в празната зала, целувката бе съвсем истинска. Съпругът й определено се бе възстановил от пристъпа от предишната вечер.
Тя се отпусна в обятията му със смях; страстта бе за топлила тялото й, смразено от сутрешното пътуване в нейното минало. Дланта му обхвана едната й гърда и загали бавно връхчето й с палец. Розалинд затаи дъх.