— Сър, много сте дързък. Забравихте ли, че ни гледа публика?
Младият мъж се усмихна и около очите му се появиха бръчици.
— Само мишки и паяци.
— Не е вярно. — Тя се измъкна от прегръдките му и се завъртя в предната част на сцената. Залата е пълна с призраците на предишни зрители, готови да се смеят, да плачат или да хвърлят изгнили портокали, ако не са доволни.
Направи елегантен реверанс към невидимата публика, като с лявата си ръка държеше полите на роклята, а с дясната — букета цветя.
— Това означава ли, че би трябвало да упражняваме целувката?
Розалинд му се усмихна предизвикателно, но поклати глава.
— Знаеш докъде ще доведе това, съпруже мой. Ще изплашим до смърт паяците.
Стивън се засмя и тръгна към вътрешния край на притъмнялата сцена.
— Ако се съди по декорите, последния път тук са изпълнявали някоя мрачна готическа мелодрама.
На преден план се виждаше изрисуван мрачен замък. Младият мъж го побутна назад по жлеба. Зад него имаше друг декор, изобразяващ огряна от слънцето пасторална сцена, очевидно използвана за щастливия край.
Розалинд наблюдаваше плавните му, грациозни движения и запечатваше и тази картина в сърцето си. Нарече я „Стивън, красив и героичен“. Би могъл да предизвика истинска сензация в черния костюм на Хамлет. Тъмните прилепнали панталони щяха да подчертават дългите му мускулести крака и широките рамене. А предницата на панталоните…
Тази мисъл я накара да се изчерви. Прииска й се да предложи да се върнат веднага в Ашбъртън Хаус, но подобна постъпка нямаше да бъде особено учтива, след като Стивън се бе постарал да уреди посещение в този театър само защото смяташе, че ще й достави удоволствие. Освен това очакването щеше да увеличи насладата.
Помириса букета с усещането, че е наистина обичана. Макар любовта на херцога да бе запазена за първата му съпруга, и втората не можеше да се оплаче.
Той вдигна поглед.
— Предполагам, че тези въжета се използват за имитация на летене?
Младата жена кимна.
— Засега преброих три люка за призраци и други особени същества. На Брайън мястото щеше да му хареса много.
Стивън се ухили.
— Не са нужни кой знае какви сложни съоръжения за имитиране на летене. В Бърн Касъл дори Мария се люлееше по дърветата като маймуна.
Този спомен я разсмя. Квартал „Сейнт Катрин“ и старата Моли избледняха и сякаш се разтопиха като лош сън.
— Ще огледаме ли останалото от „Атиниум“? — Пъхна предизвикателно букетчето в корсажа си. — А след това, уви, ще трябва да се прибера и да полегна малко. Денят беше труден.
— Е, в такъв случай точно така и ще направим. — Кимна сериозно и отвори вратата пред нея. — Трудно беше.
Розалинд се засмя; от него наистина можеше да излезе превъзходен комик. Когато пожелаеше, можеше да направи дяволито всяко изказване.
„Атиниум“ изобилстваше с гримьорни и работилници. Младата жена, която бе израснала в театъра, непрекъснато правеше забавни забележки, които разсмиваха съпруга й. Удоволствието от обиколката се увеличаваше от разменяните погледи и докосвания, които ги караха да пред вкусват с нетърпение онова, което щеше да последва след като се приберат. Когато той отвореше някоя врата пред нея, тя минаваше така, че да отърка предизвикателно в тялото му полите си. Той пък използваше всеки повод, за да я хване за ръката, като при това я галеше по дланта.
Максимално голямо изкушение и максимални възможности.
Огледаха първия етаж и се качиха на горния. По-голямата част от него бе превърната в склад за декори.
— Това е направо нереално — промълви Розалинд, кога то видя недовършените декори насред помещението. — Театърът очевидно е бил затворен съвсем внезапно.
— Точно така. Основният спонсор банкрутира. Собственикът на театъра не успя да намери друг, който да желае да плати съществуващите дългове. Всичко изглежда почти по същия начин както в деня, когато театърът беше затворен.
Повечето други врати водеха към складове, натъпкани до тавана с мебели и декори.
Последната врата бе на хранилището на костюмите. Те висяха на закачалки покрай стените, а по полиците бяха подредени шапки, кралски корони и други подобни аксесоари. Розалинд се приближи до най-близката стена и повдигна кувертюрата, която покриваше костюмите.
— А, това не е ли Хенри VIII? Той винаги се облича точно така, както е изобразен на портрета, нарисуван от Холбайн.
Стивън се усмихна, познал бухналите ръкави с цепки и богатия плат.
— Томас ще изглежда великолепно в тази дреха. Изключително царствено. — Повдигна следващата покривка. — Това изглежда е костюмът на Фалстаф.