Една от темите, по които не разговаряха, бе неговата първа съпруга. Когато Розалинд бе изказала възхищението си от прелестната бродерия на покривката върху масата в нейната дневна, той бе отвърнал троснато, че е дело на Луиза. След този случай младата жена бе започнала да се заглежда в забележителните бродерии из къщата — възглавници и седалки за столове, прекрасни пердета, разделител за книга.
Розалинд се вгледа в бродерията, когато откри разделителя в една Библия, и проследи с върха на показалеца си отделните бодове на деликатните цветчета. Поставеният в рамка портрет на стената показваше как бе изглеждала нейната предшественица. Луиза бе притежавала истинска, в известна степен — неземна красота, и малки, сръчни ръце.
Понякога младата жена се питаше дали болестта на Стивън не бе всъщност резултат от мъката му, породена от смъртта на Луиза. Розалинд знаеше за случаи, когато смъртта на единия от свързаните от здрава любов съпрузи водеше не след дълго до кончината на другия. Подозираше, че когато единият от родителите й починеше, другият нямаше да го надживее дълго. Просто не можеше да си представи Томас и Мария един без друг.
Върна бродираното парче плат в Библията на Луиза, поставено на двайсет и втория псалм на Давид: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.“
Гърлото й се стегна. Стивън се страхуваше. Той не говореше никога за това, но тя усещаше тъмното присъствие на ужаса, разпознаваше го може би защото тя самата бе живяла в ужас. И как нямаше да се страхува, щом не вярваше в нещо по-велико? Розалинд също се боеше, но притежаваше и вяра, станала част от нея. Спокойствието на Стивън бе доказателство за достойната му за възхищение смелост. Той намираше радост в живота, когато това бе възможно, и изтърпяваше болката без да се оплаква.
Решително прогони тази мисъл и остави Библията. След това легна на дивана и затвори очи. Скоро щеше да стане време да се облича за музикалната вечер на Касъл. Както винаги преди светско събитие, тя използваше един от триковете на Мария и в продължение на няколко минути се подготвяше да бъде много чаровна и красива.
Толкова малко можеше да направи за Стивън. Поне бе в състояние да се държи така, че той да се гордее с нея.
Докато каретата ги отнасяше към дома на лейди Касъл, Стивън се запита мрачно доколко вярно бе пресметнал в ума си броя на дните, които му оставаха. Беше си мислил, че три месеца е минимумът и най-вероятно ще живее по-дълго. Сега започваше да се съмнява сериозно, че ще изкара и до края на третия месец. Докато бе здрав, бе смятал тялото си за нещо непоклатимо. Но вече усещаше остро вътрешните си ритми и функции и западането на физическата си форма.
Скоро щеше да премине през невидимата граница, когато здравословното му състояние щеше да се влоши толкова, че да не бъде повече в състояние да поддържа илюзията за нормален живот. А ако болката продължаваше да се увеличава, в крайна сметка смъртта щеше да му се стори като благословия.
Но той не искаше да умира. Не искаше да умира. Погледна към ясно очертания на фона на прозореца профил на Розалинд. Искаше да научи още толкова много за нея. Още толкова много да направи за нея и с нея. Денят му започваше със сънената й усмивка сутрин и приключваше с тихата й въздишка, когато се сгушеше до него в леглото. От посещението в квартала „Сейнт Катрин“ в погледа й забелязваше някаква сянка, но тя намираше винаги усмивка за него. Винаги даваше, винаги излъчваше топлина. Неговата съвършена роза.
Трийсет и един дни, може би някой и друг ден повече или по-малко. „Моля те, Господи, ако те има — нека бъдат повече.“
Каретата спря пред Касъл Хаус. Бяха закъснели и когато икономът отвори вратата, отвътре долетяха звуци на клавесин. Графът и графинята бяха приключили с посрещането на гости и бяха тръгнали към салона, където започваше концертът, но се върнаха любезно да поздравят новодошлите.
Лорд Касъл се представи на Розалинд, докато съпругата му, висока петдесетгодишна жена с изтънчен вид, подаде ръка на Стивън.
— Ашбъртън, толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Понижи глас шеговито. — Умирам от желание да се запозная с новата херцогиня. Всички говорят за нейната красота и чар.
— Всяка дума е вярна — поклони се Стивън над ръката на своята домакиня. — Съжалявам, че закъсняхме, Касъл. Ще ни бъде ли простено и ще бъдем ли приети?