Младата жена, която досега бе стояла неподвижно като статуя, извика:
— Не ме наричайте така!
— Защо? — попита тихо Стивън.
Силата на носещата се от салона музика нарастваше. Херцогинята се изправи и закрачи неспокойно из стаята.
— Когато избягахме, ни преследваха войници. Бяха… бяха ме предупредили никога да не си казвам истинското име. Никога.
— От Пале дю Лак ли избягахте? — попита нейната домакиня. — Това беше домът на семейството ти в покрайнините на Париж. Беше огромен дворец, построен от бял камък, с кули и езеро с лебеди.
— Лебеди. О, Боже, спомням си лебедите. Обичах да ги храня. — Розалинд спря рязко, сякаш я бяха ударили. След това наведе глава и притисна пръсти към средата на челото. — Аз… Помня как изтичах до детската стая, за да намеря Станди. Пищях и тя ме зашлеви през лицето, за да ме накара да спра. Каза да не издавам и звук. Но самата тя плачеше. Никога не я бях виждала да плаче.
— Какво стана, какво те накара да крещиш? — попита колебливо лейди Касъл. — Да не би войниците да са стори ли нещо на хора от двореца?
Без да отговори на въпроса, Розалинд продължи напрегнато:
— Със Станди слязохме долу по задното стълбище. Смрачаваше се. До задната врата бяха оставени слугински наметала. Тя взе две. На тръгване минахме покрай езерото. Войниците бяха застреляли лебедите и телата им плуваха по водата. — Младата жена си пое на пресекулки въздух. — Бягахме дълго, докато болката от едната ми страна стана толкова силна, че не бях в състояние да тичам повече. Но все още чувахме виковете на мъжете, затова Станди ме взе и продължи с мен. Повтори отново, че не трябва да казвам на никого истинското си име. И трябва да бъда много, много добра, така че никой да не ни обърне внимание, докато се връщаме в Англия. Но не преставаше да плаче.
— Момичето трябва да е видяло и други ужасни неща, Ана — обади се лорд Касъл толкова тихо, че Розалинд не успя да чуе думите му. — Не я питай повече.
Напълно съгласен с това, Стивън се приближи до своята съпруга и обгърна напрегнатите й рамене. След това я поведе към един диван и седна до нея. Тя скри лице в гърдите му и заплака безутешно.
— Какво ли е станало със София и Филип — прошепна графинята; лицето й бе посивяло.
— Нещо бързо и ужасно — отвърна мрачно съпругът й. Можем да бъдем благодарни поне за бързината.
Стивън притискаше Розалинд към гърдите си, като се питаше какви ли кошмари още бяха заключени в съзнанието й. Нищо чудно, че приличащият на войник униформен пазач на лондонския кей я бе накарал да побегне. Нищо чудно, че се бе научила така добре да се абстрахира от болката и се бе превърнала в съвършена осиновена дъщеря, в съвършена съпруга.
Беше приел с готовност великодушието й, защото това улесняваше нещата за него. Господи, какъв егоист беше! Защо не се вгледа в нея по-съсредоточено, след като откри, че всяко споменаване на произхода й й причиняваше болка? Трябваше да купи всички театри в Лондон за семейство Фицджералд в знак на благодарност за онова, което бяха направили за Розалинд. Не само защото я бяха осиновили, а за непрестанната любов, с която бяха излекували много, ако не всичките й емоционални рани.
В салона избухнаха бурни аплодисменти. След като затихнаха, зазвуча нова творба, този път — изпълнена с щастие.
Риданията на младата жена стихнаха. Стивън постави в ръката й носната си кърпа и попита с безкрайна нежност:
— Да те заведа ли вкъщи, скъпа?
— Не още. — Надигна се, седна и се изсекна. Лицето й беше като вкаменено, но очите й изглеждаха спокойни. — Съжалявам, лейди Касъл. Иска ми се да можех да си спомня повече.
— Скъпо мое момиче, аз трябва да ти се извиня, задето събудих такива ужасни спомени. — Усмихна й се тъжно. — Но ние те намерихме и това е голяма благословия.
Херцогът прибра внимателно мокрите кичури коса от лицето на съпругата си.
— Значи Розалинд е графиня Дю Лак. Има ли много роднини от френска страна?
— Братовчеди, струва ми се. — Лорд Касъл присви замислено очи. — Сега, след като Бонапарт си отиде и френският крал се върна на трона, съпругата ви е вероятно доста богата наследница.
Може би. Стивън обаче се съмняваше, че на цялата земя можеха да се намерят достатъчно пари, за да изкупят преживяното от Розалинд.
Глава 27
Години наред Розалинд се бе питала кой ли бе очаквал в Лондон момиченцето, така и не успяло да довърши своето пътуване, но никога не бе предполагала, че дама от аристокрацията като лейди Касъл може да е сестра на собствената й майка.