— Моля ви, лейди Касъл, разкажете ми за вашето семейство — помоли тя новооткритата си леля. — Или по скоро — за моето.
— Наричай ме леля Ана — рече графинята, която се върна с видима благодарност от миналото към настоящето. — Аз имам по-малък брат, лорд Уестли. Женен е с четири деца. Семейното седалище е в Лестършир. С Роджър имаме двама синове и една дъщеря, а вече и три внучета. Нашето семейно седалище е в Съфък. — Потупа разсеяно коляното на своя съпруг — явно бе силно развълнувана, по принцип никога не би направила подобен интимен жест пред други хора. — Много братовчеди. И, разбира се, майка ни, вдовицата лейди Уестли. Тя живее в Ричмънд и здравето й е много крехко. Трябва да я посетиш съвсем скоро, Маргьорит.
— Името ми е Розалинд — възпротиви се бурно младата жена; изпитваше отвращение към френското си име. — Така са ме наричали през по-голямата част от живота ми и не желая да го сменям.
— Както искаш, скъпа — рече успокоително леля й. — А сега ми разкажи за хората, които са те осиновили. Фицджералд, така каза Ашбъртън, доколкото си спомням. Това благородното ирландско семейство ли е?
— Моите родители са пътуващи актьори — отвърна без заобикалки херцогинята. — Отгледана съм в театър, с трупата съм пребродила западната част на страната.
— О, Боже! — възкликна безсилно графинята. — Чух слухове, но… Е, сигурна съм, че семейство Фицджералд трябва да са много добри хора.
— Те са моето семейство, лейди Касъл. — Усетила оправдателните нотки в гласа си, Розалинд продължи по-меко: — Когато се възстановя от шока, ще бъда много радостна, че съм ви открила. Често съм се чудила кои са родителите ми. Но моите родители всъщност са Томас и Мария. Те ме отгледаха единствено заради добрите си сърца.
— Гордея се, че са ми роднини — намеси се Стивън.
— В такъв случай и аз се гордея. — Лейди Касъл се приведе напред от стола си. — За майка ми би означавало толкова много да научи, че дъщерята на София е жива. Утре ще иде отида да й го съобщя лично. Ще дойдете ли в Ричмънд вдругиден? Бих искала да поканя също така децата си и семейството на брат си.
Младата жена вдигна очи към своя съпруг, неспособна да вземе решение. Ръката му я стисна с разбиране, когато отговори:
— Ще бъдем там, но моля ви, нека не се събират прекалено много хора.
Розалинд изпита облекчение, че той я разбираше без да има нужда да му се казва. Небеса, тя имаше баба. Лели, вуйчовци, братовчеди, семейни седалища. Това бе повече, отколкото бе в състояние да възприеме. Въздъхна и попита:
— А сега може ли да се прибираме, Стивън?
— Разбира се. — Помогна й да се изправи. После се обърна към своите домакини: — Моля да ни извините. Розалинд има нужда от почивка. Известете ме за времето и мястото в Ричмънд.
Графинята кимна, стана и се приближи до своята племенница.
— Сестричката ми ми беше много скъпа — промълви тя. Нямаш представа колко се радвам, че част от нея е оцеляла чрез теб.
И целуна Розалинд леко по бузата.
Младата жена успя да се усмихне в отговор, но беше прекалено вцепенена за нещо повече. По-късно вероятна щеше да се зарадва за случилото се тази вечер, но не още. Не още.
Слава Богу, Стивън мълча през цялото време, докато се качиха в каретата, изминаха обратния път и след това я съблече нежно. После свали и своите дрехи, духна свещи те и се пъхна под завивките до нея. Тя се сгуши в прегръдките му; докосването до кожата му й подейства успокояващо.
Той я притисна към гърдите си и попита:
— Как се чувстваш?
Търсенето на честен отговор й помогна да събере хаотичните си мисли.
— Смаяна. Празна. Коя съм аз? Оказва се, че не съм Розалинд Фицджералд, а Маргьорит Сен Сир, умряла преди много години.
— Но с абсолютна сигурност си херцогиня Ашбъртън. — Топлата му длан се плъзна надолу по гръбнака й. — И моя съпруга.
Каква щастливка бе, че го има. Ужасът, че я преследват, продължаваше да я обгръща като неприятен сън, но в обятията на Стивън беше в безопасност. Запита се какви ли други спомени бяха заключени в подсъзнанието й, но веднага отблъсна тази мисъл.
— Какво невероятно съвпадение — да срещна така леля си.
— Не съвсем — отвърна невъзмутимо херцогът. — Ако във вените ти не течеше аристократична кръв, нямаше да се налага да бягаш от Франция. Като се има предвид голямата ти прилика с твоята майка, идентифицирането ти беше само въпрос на време, след като се появиш сред висшето общество.
А тя бе решила да го направи заради детето, което носеше. Ръката й политна към корема. Съвсем скоро щеше да е минало достатъчно време, за да може да каже спокойно на Стивън. В този момент й хрумна, че положението е донякъде и забавно.