Глава 29
Болката го прониза и го разбуди напълно. Лежа известно време неподвижно, опитвайки да прецени силата на пристъпа. Вечерта беше взел две таблетки и те му бяха помогнали да поспи малко, но ефектът им бе отминал.
Розалинд все още спеше, беше отпуснала ръка върху гърдите му и сгушила лице между рамото и врата му. Измъкна се бавно и подпъхна една възглавница под нея. През всичките мъчителни нощи напоследък се беше научил как да става от леглото, без да я събуди.
Спалнята беше студена, сякаш беше зима, а не есен. Започна да търси опипом в мрака вълнения си халат. След това, все така пипнешком, се промъкна до своята стая за обличане. Когато затвори вратата зад себе си, запали свещ. Това помещение се бе превърнало в негово убежище през дългите среднощни будувания, когато тялото му го предаваше и той искаше да скрие доказателството. Освен двата гардероба и тоалетката с кана и леген, в стаята беше сложен любимият му фотьойл и кана с прясно мляко върху масичката до него. Млякото бе изненадало пристигналия преди няколко дни от Ашбъртънското абатство Хъбъл. Верният камериер бе смъмрил Стивън като майка, задето бе избягал за толкова дълго от неговите грижи.
Херцогът изпи още една таблетка с чаша мляко. През някои дни прясното мляко беше единствената храна, коя то успяваше да задържи. Докато отпиваше от хладната течност, той дръпна завесата пред малкия прозорец. Скоро щеше да се зазори.
След няколко часа щеше да отведе Розалинд в Ричмънд, за да се запознае с баба си и другите свои роднини. Бе се възстановила донякъде от невероятните разкрития, направени по време на посещението им в Касъл Хаус. Макар погледът й да бе все още уплашен, младият мъж усещаше в нея нов вътрешен мир. Миналото може и да беше трагично, но поне не беше вече мъчителна тайна.
Знаеше, че няма да може да заспи преди хапчето да започне да действа. Намести се на фотьойла и изброи наум нещата, които му оставаше да свърши. Новото му завещание бе окончателно оформено. Всички дългове бяха платени, благотворителните му дейности — финансирани, Кърби Манър оставен на името на Розалинд. Всичко беше в безупречен вид за неговия наследник. След няколко дни щеше да бъде свободен да се прибере вкъщи, за да уреди нещата си и там.
Вече беше писал на Майкъл в Уелс с молба да се срещнат в абатството. Някои от нещата трябваше да свършат заедно. Освен това искаше да види брат си още веднъж, въпреки че срещата щеше да бъде изключително мъчителна и за двамата. Дори се замисли дали да не скрие истината за близката си смърт от него. Така щеше да спести много болка и на двамата. Познаваше обаче достатъчно добре Майкъл и бе наясно, че той нямаше нито да му благодари, нито да му прости, ако избере по-лесния начин.
Имаше ли някакъв шанс да се свърже с Клаудия? Беше й изпратил писмо, но то му беше върнато неотворено. Щеше да опита отново, но не изпитваше особено голям оптимизъм. Известно бе, че сестра му никога не променяше веднъж взетото решение.
Глождещата го до този момент болка изведнъж го проряза безмилостно. Дъхът му секна и чашата се изплъзна от безсилните му пръсти. Скочи от фотьойла и се устреми към легена за миене, като се надяваше, че ще стигне навреме. Не успя и се строполи на пода, в съзнание, но напълно безпомощен в лапите на безмилостната болка и гадене, докато почти празният му стомах опитваше да се освободи с безплодни напъни.
Постепенно гаденето отшумя, но парализиращата слабост остана. „Случи се. Везната натежа безвъзвратно от здраве към болест“ Затвори отчаяно очи. Вместо доскоро здравият мъж с редки неразположения, той се бе превърнал в умираща развалина и да се чувства сравнително във форма ставаше все по-голяма рядкост, изискваше огромна енергия и вече бе невъзможно да се поддържа дълго.
Дали щеше да успее да пътува до Ричмънд? Трябваше да го направи, тъй като Розалинд се нуждаеше от него при първата си среща със семейството на своята майка. Концентрира се върху тази мисъл, докато събра достатъчно сили, за да се завърти на колене. След това клекна, като трепереше от усилието, и най-сетне съумя да се изправи на крака, като се държеше за фотьойла. Отпусна се в тапицираната му мекота с надеждата, че слабостта му ще отмине.
Смъртта беше вече близо, почти толкова близо, че можеше всеки момент да се настани на отсрещния фотьойл и да подеме разговор. Какво ли представляваше смъртта? Рай и арфи? Ад и пламъци? Или просто забрава? Това бе най-голямата загадка наред с въпроса каква е целта на живота.
Предишния ден беше посетил лондонския си банкер. По пътя каретата бе минала покрай болницата „Сейнт Бартоломю“ — просторна, нечиста сграда, строена през дванайсети век. Беше се вторачил в нея, внезапно поразен от мисълта, че зад тези стени вероятно лежаха хора, чиито часове бяха преброени. Обзе го почти непреодолимо жела ние да извика на кочияша да спре. Искаше да влезе вътре и да попита някой умиращ нещастник какво вижда. Може би имаше такъв в това заведение, който знаеше отговора, беше наясно какво представлява смъртта и бе готов да сподели своите познания.