Докато младата жена се смееше и разговаряше, като се стараеше да запомни имената на всички, болката от смъртта на родителите й оставаше все по-далеч в миналото. Беше преживяла нещастието от загубата на семейството. Днес откриваше радостта от неговото преоткриване.
Стивън стоеше отстрани по време на представянето и последвалия обяд. Днес беше денят на Розалинд и това бе късмет в нещастието, тъй като той самият нямаше енергия за изпълнението на централна роля. Херцогът отпиваше по малко от виното си и местеше храната из чинията, без да изпуска от очи своята сияеща съпруга. Когато дойдеше времето, тя можеше да разчита на подкрепата на повече хора. Като графиня по рождение и херцогиня по брак, щеше да бъде подсигурена във всяко отношение.
Замисли се отново за вероятността тя да се омъжи отново. Братовчед й Джеймс, наследникът на Уестли, изглеждаше така заслепен, че най-вероятно щеше да й направи предложение веднага, ако не беше вече омъжена. Младият Уестли изглеждаше приблизително на нейна възраст и имаше вид на добър човек.
Темата не беше от приятните. Огледа останалата част от групичката. Бабата на Розалинд седеше насреща му. Когато погледите им се срещнаха, тя каза:
— Ще трябва да ме придружите до градината веднага щом станем от масата, Ашбъртън. — Избледнелите й сини очи блеснаха. — Предимство на възрастта е, че мога да нареждам на най-красивия присъстващ мъж да ми прави компания и той не би се осмелил да откаже.
Стивън се засмя.
— Нямам желание да отказвам.
И това бе истина. Емоционалните семейни разговори го изморяваха. Една разходка в градината щеше да му се отрази добре.
Младата Касандра се спусна по стълбите, за да донесе на баба си шал. Като се върна, носеше също така бастун и предвождаше кучето на вдовицата, малко създание с пухкава козина и огромно достойнство. Херцогът размени усмивки със съпругата си през стаята. След това излезе с възрастната жена, последвана от невъзмутимото куче. Беше прекрасен октомврийски ден и слънчевата светлина позлатяваше жълтеещите листа на дърветата и есенните цветя.
Лейди Уестли се подпираше на бастуна си, а с другата ръка бе хванала над лакътя своя компаньон. Тръгнаха към градината, истинско богатство от растителни видове, която се спускаше постепенно към Темза. Умно направените извивки на пътеката я правеха да изглежда много по-голяма, отколкото беше в действителност. Въпреки напредването на есента навсякъде цъфтяха цветя в изобилие. Стивън впери изпълнения си с възхищение поглед в розите, засадени пред огряната от слънцето тухлена стена, и рече:
— Градината ви е прекрасна.
— Есента е нейният върхов сезон, струва ми се. Скоро студът ще убие повечето ми цветя. Листата ще окапят и от реката ще задуха мразовит зимен вятър. — Спря, за да откъсне една златна хризантема, и разсеяно завъртя стъблото й между пръстите си. — Съжалявам, че няма да бъда тук, за да видя пролетта. Преживях в тази къща половината си живот и всяка следваща пролет цветята са по-красиви от предишната.
— При някое от децата си ли ще отидете?
— О, не. Ще бъда мъртва — отвърна спокойно тя.
Все едно, че го прониза електрически ток.
— Няма как да знаете това.
— Има. — Погледна го. — И знам.
Решил, че тя се намира в подобно на неговото положение, младият мъж попита:
— Болна ли сте?
— Възрастта — отвърна простичко тя. — Тялото ми се износва, и напоследък — все по-бързо. Струва ми се, че щях да умра по-рано, но може би подсъзнателно съм очаквала появата на Розалинд.
Озоваха се сред полянка със стар каменен фонтан в средата. Лейди Уестли се загледа в смеещия се херувим, който изливаше водата от една ваза върху зеленясалото дъно.
— Няма по-голяма болка от тази да изгубиш дете — промълви едва чуто тя. — Човек никога не може да я преживее. Никога. Сега, когато срещнах Розалинд, все едно си върнах отново София.
Докосна хризантемата до устните си и я пусна във водата, до пухкавите стъпала на херувима.
Продължиха нататък по пътеката и той каза:
— Доколкото разбирам, приликата е силна, но Розалинд е живяла по доста по-различен начин от майка си.
— Когато си помисля как това сладко малко детенце е ровило в боклука за храна, кръвта ми се смразява. — Възрастната жена поклати глава — и додаде, вече по-спокойно: — И представи си само — една Уестли на сцената! Иска ми се да можех да я видя.
— Розалинд е доста прилична актриса, макар да й липсва страстният плам да играе, характерен за много артисти. — Усмихна се, като се сети за ролята й като Калибан. — След като тази идея не ви шокира до безпаметност, бихте останали много доволна от уменията й.