— Трудно е да шокираш човек на моята възраст — отговори със смях вдовицата. — Но макар това момиче да е водило много по-различен живот от майка си, в мига, в който я видях, разбрах, че притежава същата нежна душа.
— Никой не го знае по-добре от мен — съгласи се той. На следващата поляна имаше слънчева скамейка, от която се разкриваше добър изглед към реката.
— Нека поседнем за малко — предложи тя. — Тук е любимото ми място. Обичам да наблюдавам лодките и баржите.
Седнаха един до друг, а малкото куче се сви в краката на своята господарка.
— София беше най-малкото ми дете — обади се лейди Уестли. — Едва не умрях при нейното раждане. Може би това създаде специална връзка помежду ни. Въпреки че, честно казано, специална връзка ме свързва с всяко едно от моите деца. С Ана, най-голямата, която се суети като квачка около мен. И с Ричард, единствения ми син. Имах късмет с децата си.
Стивън изпита познатото съжаление за децата, които така и не бе имал.
— И те са имали късмет с вас. — Поколеба се дали да продължи. Отчаяно желаеше да проумее вярата и гордото примирение на своята събеседница. Не беше особено възпитано да пита такива неща една почти напълно непозната жена, но нямаше към кого другиго да се обърне. — Как може да бъдете толкова спокойна пред лицето на приближаващата смърт?
Тя го погледна леко изненадана.
— Смъртта е естествено следствие от живота. Нещо, което застига всеки един от нас, и съвсем не е лошо.
— Аз също умирам — заяви внезапно той. — Но ми липсва вашето философско спокойствие.
— Разбирам — отвърна възрастната жена. — Поучудих се малко, когато видях лицето ви по време на обяда. Гледате така, сякаш от останалите ви дели някаква особена стена. Доколко напреднало е заболяването?
Оцени невъзмутимостта й. Мнозина биха изгубили ума и дума от смущение при подобна вест.
— Много напреднало. В най-добрия случай ми остават седмици. Всеки следващ ден се усещам така, сякаш съм се отдалечил още малко от човешкия род.
— Розалинд знае ли?
Стивън кимна.
— Казах й, преди да се оженим. Напълно възможно беше да не приеме предложението ми, ако това означаваше да ме търпи години наред, но нямаше нищо против да изтрае компанията ми през малкото оставащо ми време.
— Глупости. Съвсем ясно е, че бракът ви не е по сметка. — Лицето й се развълнува видимо. — Смъртта е много по-трудна за млад човек като вас, който не е готов. И ще бъде изключително трудна за нея. Но смъртта не е краят. Двамата ще се видите отново.
Херцогът се взираше напрегнато в изражението й.
— Наистина ли го вярвате?
— Не го вярвам. — Усмихна му се спокойно. — Знам го.
— Откъде? — попита трескаво той. — Какво ви дава подобна убеденост?
— Може да не повярвате на отговора ми.
— Възможно е, но бих искал да го чуя.
Вдовицата тупна с изкривените си от артрита длани златната дръжка на бастуна, докато обмисляше какво да каже.
— Както вече стана дума, едва не умрях от родилна треска след раждането на София. Болката беше много силна и бях ужасена, защото чувствах как животът ми се изплъзва. И тогава внезапно открих, че не съм повече в тялото си, а летя край тавана. Помня как погледнах надолу към себе си и се изпълних с безкрайно съжаление за бедната нещастница върху леглото. И тогава чух, че някой вика името ми. Обърнах се и видях майка си, покойница от пет години. Повярвах на очите си едва когато ме прегърна. — Лейди Уестли присви устни. — Трудно е да се обясни, тъй като нямах тяло, но това бе истинска прегръдка. Тя ми липсваше много. Мама ме хвана за ръката и ме поведе към някаква изпълнена със светлина градина. Най-красивата градина, която съм виждала. — Възрастната жена обхвана с жест градината, сред която се намираха. — Оттогава опитвам да пресъздам онази градина, но това тук е само бледа нейна сянка.
Очарован и същевременно — невярващ, младият мъж попита:
— Какво стана после?
— Имаше и други хора, които познавах, всичките мъртви. Дойдоха, за да ме поздравят с добре дошла и да ми помогнат, ако съм объркана. — Усмихна се. — Напомняше най-хубавият бал, на който съм била в живота си, само че хиляди пъти по-хубаво. Докато се оглеждах, забелязах, че в средата на градината има нещо като кристален храм, който блестеше по-ярко от всичко останало. Обзе ме безкрайно желание да вляза, тъй като усещах излъчващата се оттам любов.
Изражението й стана замечтано, в очите й се появи копнеж.
— И влязохте ли в храма?
Тя премигна, върната отново в настоящето.
— Не. Чух детски плач и разбрах, че това е моето новородено. Внезапно се озовах в детската стая с дойката, която държеше пищящата ми дъщеря. — Лейди Уестли се усмихна. — Тогава не беше особено хубава, само едно червено лице и писъци. Но ме порази мисълта, че може да порасне без да познава майка си. Преминах през стената в съседната стая и видях Ана и Ричард свити в един ъгъл. Тя го галеше по гърба и го уверяваше, че „мама сигурно вече е по-добре“. Но тя също плачеше. — Кучето изскимтя и господарката му се наведе да го погали по главата, след което то замълча отново. — Тогава се озовах обратно в моята стая, все така непосредствено под тавана, представяш ли си. Съпругът ми, Джеймс, бе коленичил до леглото и ме държеше за ръката. Не казваше нищо, но по лицето му се стичаха сълзи. Никога не го бях виждала да плаче. — Вдигна поглед към Стивън. — Нашият брак бе по сметка, уреден от родителите ни. Но в крайна сметка се получи нещо много по-хубаво, което не може да се каже за повечето подобни бракове. Двамата се разбирахме чудесно. — И изведнъж лицето й се озари от дяволита усмивка. — Както в леглото, така и извън него. Но едва тогава разбрах, че Джеймс ме обича. Той не беше от хората, които рецитират поезия или говорят романтични слова. Но въпреки това виждах любовта в него. Тя светеше като фенер със същата светлина, която бях видяла в току-що напуснатата от мен градина. — Лейди Уестли сбра вежди. — Точно тогава разбрах, че мога да избирам. Можех да отида отново в градината или да се върна при семейството си.